— Намали малко скоростта — помоли тя. — Имам предвид да вървиш по-бавно — ти направо тичаш.
— И двете са разведени — повтори Болд.
— Служби за запознанства — предположи тя. — Защо не?
— Разведени — и двете — извика ликуващ Болд. Той накара Дафи да спре, улавяйки я за раменете, завладян от чувство на постигнат страхотен успех. — Ти си гениална!
Стояха така лице срещу лице, и двамата дишащи тежко, лицата им наполовина осветени от уличните лампи, гледайки се очи в очи, огромните му ръце уловили крехките й рамене. Като че ток премина помежду им — познато чувство — и Болд усети колко рисковано близо се беше озовал до вероятността да я целуне.
Той отпусна ръце и се отдръпна назад.
— О, господи — въздъхна тя, без да откъсва очи от неговите, потвърждавайки по този начин, че беше очаквала точно това от него.
Лу Болд неусетно закима, сърцето му заблъска лудо в гърдите и след това се пръсна на парчета.
21.
Както вървеше към автобусната спирка в дъждовната петъчна сутрин в средата на октомври — по улиците беше пълно с коли, шофьорите нервни и подвикващи, и всички бързаха — Бен усети, че е следен. Беше изплюл камъчето пред Емили, но това ни най-малко не беше намалило опасенията му, както се беше надявал. Сънуваше, че го преследват. Усещаше го през цялото време. Ни най-малко не се съмняваше в това. Не беше нещо, което се нуждаеше от доказателства. Той знаеше! Щом Емили можеше просто ей така да знае някои неща, защо и той да не можеше? Може и той да притежаваше дарба като нея.
За Бен страхът, ужасът имаха своя образ и подобие в лицето на втория му баща. Бяха дефинирани и класифицирани в определено чекмедже на съзнанието му и години наред Джек беше единственият човек, който предизвикваше тези чувства у него. Другите хора бяха направо кротки агънца в сравнение с пастрока му.
Кротки агънца — до момента, в който Бен не изпита и осъзна друг тип страх: от непознатото, от неочакваното. Имаше представа за самоличността на преследвача си. Сигурен беше, че той го следи. Заради парите, които беше взел от микробуса му. Емили беше казала, че всичко ще се оправи. Той не беше толкова сигурен.
За Бен тротоарът като че стана мек и пружиниращ, сякаш стъпваше върху матрак. Едва след няколко секунди осъзна, че беше паднал на колене. Пред очите му беше причерняло, сякаш беше попаднал на слабо осветена улица. Скочи на крака и побягна, едва тогава набра кураж да извърне глава и хвърли поглед назад през рамо.
Синият микробус! Той се препъна и за малко да падне. Движеше се бавно, останалите коли лесно го задминаваха, тъй като се придържаше към тротоара. Бен нямаше как да види лицето на Ник, но знаеше, че той е зад кормилото. Знаеше много добре и какво иска.
На следващата пресечка изви надясно, пресече улицата и се присъедини към петнадесетината деца на автобусната спирка, надявайки се те да му послужат за прикритие. Не сваляше поглед от синия микробус.
— Хей, Бен… — Той подскочи при произнасянето на името си. — Искаш ли да се помотаем след училище?
Фин Хърши му беше приятел от училището, русокос и със слабо лице.
— Не знам — отвърна Бен, местейки поглед от ляво на дясно — от автобуса към микробуса.
Не можеше сега да мисли за такива неща — вече имаше за какво да се притеснява. Жълтият училищен автобус се гмурна по хълма надолу и започна да се приближава към чакащите деца. В същия миг синият микробус се появи в пресечката, тътрейки се едва-едва, докато подминаваше спирката от срещуположната страна на улицата. Слава богу, че не изви, макар Бен да беше сигурен, че за миг е уловил погледа на шофьора, който се беше привел над кормилото и внимателно оглеждаше чакащите деца. Автобусът пухтеше по-бавно от всякога, както се стори на Бен. Примоли се мислено на шофьора да побърза.
— Ако вали, можем да отидем у нас. Получих най-новата версия на „Борба на живот и смърт“. Страхотни неща има вътре.
„Борба на живот и смърт“. Бен беше нещо като спец в тази видеоигра. Фин постоянно се опитваше да го бие, но не беше добър.
— Готово.
— Ще бъде страхотно.
— Естествено.
— Можем да се обадим на майка ти от уч… — Фин се сепна.
— Аз нямам майка — напомни му Бен.
— Не исках да го кажа.
— Разбирам.
— Можем да съобщим на… Знаеш, на…
— Естествено.