Усети, че му се завива свят. Не му харесваше, че му говори така, не и облечена само по халат и със заголено бедро. Нито имаше нужда, нито желаеше такъв, зареден с напрежение и двусмислие разговор. Искаше да се освободи от това усещане за тежест в главата си, но никой не му даваше някаква надежда, че нещо можеше да му помогне. Знаеше, че щеше да се почувства излекуван чак когато съдът произнесеше присъдата над виновника, а дотам водеше толкова дълъг път, че понякога имаше нужда да разбере дали няма някакъв друг изход от тази ситуация. Имаше нужда да си поеме въздух.
— Благодаря ти — избъбри той, тъй като в случая единствено тази реакция му се струваше честна.
— Ще помисля по какъв начин да си поговоря с Гарман, че той да не се настрои подозрително. Ще го накарам да се разберем — обеща тя. — Ти се опитай да поспиш — предложи му.
Той само кимна. Вече съжаляваше, че дойде.
— Обещавам да не казвам нищо. На никого.
Искаше му се да се вмъкне под този халат. Да потърси успокоение. Да избяга. Желаеше тази жена, която не беше негова съпруга, но не му беше и непозната. Искаше му се да остане, да усети близостта й.
Болд си помисли за Лиз и за подозренията си, че има връзка с друг, изненада се, че като че ли наистина иска да я хване в изневяра. Дали просто не търсеше лесен изход от заплетената ситуация? Дали всъщност децата не се бяха оказали повече, отколкото тя можеше да понесе? Как се осмеляваха такива мисли да се появяват изобщо, макар и само в строгото уединение на собствената му съвест! Дали се тревожеше заради Дафи, която, както се оказа, истински обичаше Адлър, и фактът, че я губеше, беше всъщност за добро? Или може би беше, както му се искаше да вярва, така влюбен в децата си, в съпругата си, в живота си, че му изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно — и ако беше твърде хубаво, за да е вярно, значи нещо трябваше да се появи на хоризонта, за да му отправи предизвикателство или даже да разруши всичко, ако се окажеше невъзможно да го обуздае. Извънбрачна връзка. Сериен подпалвач. Нещо.
Нищо не можеше да го учуди вече.
24.
Бен не беше престанал да внимава за микробуса. Не беше го виждал от онази дъждовна сутрин — преди седмица, но усещаше, че е някъде наблизо. Страхуваше се от него. Нямаше почти никакво съмнение, че портмонето му беше изпаднало от джоба му, докато се беше крил в микробуса, а в него имаше четири долара, но и негова снимка и адресна карта, която вървеше към портмонето, с попълнен четливо адрес и телефонен номер. Чувството за вина, че е взел онези долари, ангажираше всичките му мисли. Според него имаше две възможности: да върне парите или да избяга. Емили не искаше и нямаше да ги вземе, беше ги нарекла мръсни пари. На него мисълта да се раздели с толкова много пари му беше неприятна. Бягството му изглеждаше най-приемливият вариант.
За днешния ден беше планирал да се прибере от училище следобед с Джими. Най-важното беше да се държи далеч от дома си — заради попълнената адресна карта в портмонето. Джими беше много едър за възрастта си, с тесни очи и огромни ръце. Не беше сред най-близките му приятели, но пък никога не го беше дразнил заради стъкленото му око, както правеха повечето деца. Джими си беше добро момче. Сигурно щяха да играят на видеоигри или да гледат някой филм, което по принцип беше чудесен начин да се спаси от писането на домашни и връщането в празния му дом — но с наближаването на края на училищния ден на Бен все повече му се приискваше да не се беше съгласявал. Ужасяваше се от мисълта да напусне сградата на училището.