А миризмата, която изведнъж усети, беше не на място: остра, солена. Не приличаше на киселата миризма на алкохол, с която беше привикнал, нито миризмата на момиче. Това беше…
… миризмата на вътрешността на микробуса.
В същия този момент една ръка го стисна за рамото, Бен изпищя и опита да се изтръгне, за да продължи по стълбите нагоре. Нисък гневен глас изрече нещо, но Бен не различи думи, обърна внимание на усещането, което те предизвикваха у него — внезапно изтръпване, което го проряза от горе до долу, съчетано с все по-стегната хватка около рамото му. Реакцията му беше изцяло инстинктивна: да избяга в стаята си; да заключи вратата; да се измъкне през прозореца; да хукне колкото му държат краката към къщата на Емили; никога да не се връща тук.
План. Нещо, върху което да се съсредоточи. Ако беше преди няколко години, сигурно щеше да го обмисля по-дълго. Но беше преживял достатъчно, за да научи, че мисленето само можеше да го забави в такива случаи. Хвърли поглед през рамо. Физиономията на нападателя принадлежеше на Ник, шофьора на микробуса, мъжа с обгорялата ръка и кожения колан. Беше по-бърз от пастрока му, по-трезвен, в много по-добра форма.
— Дай парите, лайно такова!
Страхът го обля като горещ душ. Кракът му се подхлъзна по стълбите. Ник изсумтя, беше непосредствено зад него. За Бен коридорът като че се беше смалил; секундите като че се бяха скъсили. Светът беше неприятно място, пълно с болка и мъчения, припомни му вътрешният глас. Паника изпълни гърдите му. Вече нямаше никакъв план, само абсолютната увереност, че лошите неща се случваха на лошите хора, а заради кражбата на парите той се беше превърнал в лош човек, беше попаднал в ситуация, от която едва ли щеше лесно да се измъкне.
Бен се изтръгна и хукна по стълбите нагоре. Ръката на преследвача го сграбчи с нечовешка сила. Докопа го за глезена и го повали — брадичката му се удари в стъпалата, докато се плъзгаше надолу. Прехапа устни и металическият вкус на собствената му кръв изпълни устната му кухина. В този момент си даде сметка, че това нямаше да бъде единствената му рана, щеше да се лее още негова кръв. Мъжът го затегли за глезена, килимената пътека ожули лицето му. Бен замахна с десния си крак и залепи подметка точно върху челото на преследвача му. Мъжът политна назад.
Бен отново се залови да изкачва стълбите. Задушаващият го страх поотпусна хватката си — сега беше в стихията си; знаеше всичко, що е свързано с бягство. Това беше игра, която той разбираше.
Стигна горе, но усети, че мъжът го последва. Не се огледа назад. Не изпищя. А продължи да тича нататък.
Вратата на стаята му се мержелееше в края на коридора — там го очакваше свободата.
Цялата къща се разтресе — беше се затръшнала задната врата.
— Момче? — провикна се познатият пиянски глас.
Бен не можеше да си спомни някога този глас да му беше носил облекчението, което изпита сега.
Мъжът зад него притихна.
— Пооомооощ! — извика Бен. — Тука има някой!
Още няколко бързи крачки към свободата, после запристъпва по-бавно. Ник беше насочил цялото си внимание към Джек — макар че пияният пастрок на Бен едва ли имаше шанс да го надвие.
— Кой си ти, по дяволите? — извика Джек, застанал в подножието на стълбите. — Да се махаш от къщата ми.
— Той ми взе парите! — изкрещя неканеният гост. — Проклетото ти хлапе е крадец.
Бен се върна до най-горното стъпало. Ако пастрокът му повярваше на това, което каза Ник, можеше вече да се смята за мъртъв. Ник се намираше в средата на стълбата с лице, извърнато към Джек. В колана му беше затъкнат револвер.
— Татко! — извика Бен, чудейки се откъде се беше взела тази дума в устата му.
Надвил инстинкта за самосъхранение, Бен слезе няколко стъпала по-надолу, след което с цяло тяло се отпусна върху неканения гост и го събори. Ник полетя към Джек, който не се помръдна, но и не каза нищо, наблюдавайки сцената със замъгления от пиенето си поглед.
После двамата мъже се вкопчиха в битка, неприличаща по нищо на ръкопашните схватки от екшъните. Двамата се търкаляха на пода, сплели ръце и крака, не спирайки да се псуват един друг. Бен затърси с ръка опора, защото след като беше изблъскал Ник, се беше олюлял и полетял с неудържим ход по стълбата надолу — брадичката му се удряше в гърдите при всяка стъпка, в главата му мислите се блъскаха една в друга. Най-накрая успя да се улови за парапета на стълбата.