— Не мога да повярвам — изрече задушевно Беър, леката усмивчица беше заменена от широка усмивка. — Как си, Монк?
Телониъс Монк — любимият джаз пианист на Болд, можеше да изсвири всичките му парчета. Беър му беше прикачил това прозвище.
— Винаги готов — отвърна Болд.
— Много ли мъртъвци са ти на главата?
Тези думи привлякоха вниманието на един от постоянните посетители и той загледа изпитателно Болд.
— Толкова, колкото да не ме оставят да си почина — отвърна Болд.
— И пак нямаш време да посвириш — пролича неудоволствието на Беър.
Болд, за когото всъщност беше предназначено пианото в клуба, за да озвучи така наречените часове за прибирането у дома, беше преотстъпил правото си на Линет Уестъндорф — приятелка, която знаеше за джаза повече, отколкото той за полицейската работа.
— Не я ли харесваш как свири?
— Добра е. Даже много добра. Освен това я харесвам и как изглежда.
— Но продължаваш да се оплакваш — отбеляза Болд, подпирайки се на барплота, но оставайки прав.
Беър сви рамене.
— Трябва да си поддържам формата.
Очите му се бяха налели с кръв. Беше пушил марихуана. По-рано изчакваше да стане осем или даже девет часа вечерта, но след преместването смени навиците си — започваше в ранния следобед и пушеше, докато затвореше клуба. Болд се беше опитвал няколко пъти да го откаже от този навик, но когато разбра, че приятелството им е застрашено, се отказа да настоява — рядко даже се шегуваше по този повод.
— Как върви? — попита Беър, имайки предвид разследването.
Беше ред на Болд да свие рамене.
Беър наля на другите двама по едно питие за сметка на заведението, заключи касата и отведе Болд в срещуположния ъгъл, на масата точно под един от високоговорителите — оттам можеше да наблюдава какво става край барплота.
— Следобед винаги е слаба работа — каза той, махвайки с ръка към двамата пияници.
— А по обяд?
— Малко по-добре. Всъщност не знам: ти как харесваш пържените картофи — нарязани на зигзаг или по стария начин?
— На зигзаг.
— Аха, и аз. Мога да им вземам по четвърт долар отгоре, обаче ми ги носят замразени, а ако почнем тук да ги пържим, ще ни бавят много. А ако ги режем по стария начин, ще става много по-лесно и по-бързо. И не знам.
— Според мен пресни и на зигзаг — посъветва го Болд. — Ще придадат по-голяма тежест на заведението.
— Сигурно си прав. Все нещо трябва да измисля, за да потръгне бизнесът.
— Е, все още си нов тук. Нужно ти е време, за да се наложиш.
— Нужен ми е късмет. И реклама. Добър комедиант и няколко сладки момиченца да се въртят наоколо. Не знам, изпуснах центъра и сега…
— Ще потръгне — окуражи го Болд.
— Засега някак не виждам как ще ми потръгне. Хората просто не искат да се разделят с парите си — това е. Не е като през осемдесетте. И всичките шеги и майтапи са като извадени от клозета — майката си ебало това, майката си ебало онова. Новите хумористи нищо не разбират нито от завръзка, нито от развръзка, камо ли от сюжет.
— Винаги ще има Футбол в понеделник вечер — издекламира, за да го подразни, Болд.
Беър мразеше футбола и отказваше изобщо да сложи телевизор в клуба за колективно гледане на футболни мачове.
— Аха, и опера също — не се забави да обяви Беър. — Като взеха обаче да слагат субтитри, напълно ми развалиха впечатлението.
Болд се засмя, давайки си сметка, че това отдавна не му се беше случвало, което беше последвано от мисълта, че животът беше поредица от избори, а не утъпкани пътеки, и може би точно изборите му напоследък все бяха погрешни. Именно затова имаше обичай понякога да се отбива при Беринсън: за да успее да види ситуацията, в която беше изпаднал, в истинската й перспектива.
— Даже прибягнах към монополи — призна неохотно Беър. — Миналата събота организирах турнир по монополи и напълних заведението с ученици от горния курс. Продадох доста бира. На победителя дадох безплатна порция.
— А на победения — две — закачи го Болд.
Захилиха се един срещу друг, след което за момент между тях се възцари тишина.
— Нещо с Лиз ли има?
— Да не си телепат?
— Медиум.
Това напомни на Болд за случая, който разследваше. За Дафи. Не най-добрият начин да му се напомни, но затова пък точно навреме.