— Пак те питам, нещо лошо ли се е случило?
— Лиз е наред.
— Тогава значи между вас нещо не е наред.
— Не, наред е.
— Аха. Не на мен тия. Затова ли се отказа от свиренето и повика Линет? Ето какво ще ти кажа — започна поредната си лекция барораслият философ и може би най-верният приятел на Болд. — Според мен проблемът на възрастните е — продължи Беър, опитвайки се както винаги да остане сериозен и едновременно с това да изглежда наивен като дете, доколкото беше възможно, след като постоянно изпъстряше речта си със солени шеги и звучащи като сентенции заключения, — че докато са деца, казват каквото мислят — нали знаеш от рода на: „Виж, виж, чичо Питър вече не е плешив, обаче защо косата му по средата е с друг цвят?“. Такива глупотевини. Докато си дете, правиш каквото ти се иска — разплакваш малката си сестричка, разглобяваш часовника — но само дотогава, докато разбереш какво е прилично и какво не. Което всъщност е основният проблем — начинът, по който учим децата на съвсем погрешно поведение. Защото възрастните правят точно обратното: ние рядко признаваме откровено какво чувстваме или мислим, и с течение на времето започваме да правим все повече неща, които изобщо не сме искали да правим. Виж например как на въпроса „как си?“ всеки отговаря с „добре“, докато всъщност задълженията ти само се увеличават и все повече не ти остава време да вършиш твоите си неща, всяка сутрин ставаш в шест, хвърляш боклука, после се довличаш до службата да си вършиш омразната работа, за да ти отпуснат най-накрая три седмици отпуска на година. И за какво е всичко това? Как така всички стигаме дотам да си объркаме така живота? — След миг добави: — Като родител, Монк, те съветвам добре да размислиш над всичко това. — Насочи погледа на широко отворените си очи към Болд. И го попита: — И така?
— Нещата с Лиз са наред.
— Твоите с нея или нейните? — попита Беър.
— Нейните — отвърна Болд.
— Толкова ли е сериозно положението?
— Не знам.
Беър каза:
— Работата, работата. Твоята… не нейната. Нали? Затова се смени с Линет, затуй е този провесен нос и отчаяно сърце. Така става, когато притеснението започне да те яде. Познавам те, Монк. Трябва да се разтовариш. Би трябвало да идваш тук и да свириш. И не трябваше да спираш да пиеш.
Болд се разсмя, развеселен от факта, че Беър свеждаше нещастието до липса на подходящи наркотици.
— Стомахът ми беше причината да спра, не аз.
А и докато пиеше, не беше от сериозните пиячи и Беър го знаеше, но двамата всеки път водеха един и същ разговор — за това как ако Болд изпие няколко бири, и всичко ще му е наред. Беър не можеше да понася мисълта, че някой може да изживее живота си абсолютно трезвен. Това го плашеше, както едно дете се плашеше от тъмнината.
— Преследвам един, който убива жени, като пали къщите им — изрече го почти шепнешком. Употребеният глагол го превръщаше в хищник, а не в защитник. Предпочиташе второто. Истината беше обаче, че в такъв случай на убийство следователят се превръщаше в ловец, във фермер, който залага навсякъде капани, за да разбере какво е животното, което напада стадата му.
Беър изглеждаше шокиран; сбърчи вежди и го загледа косо над масата.
— Къде бъркаме, Беър? Как става така, че прекрачваме границата, какво ни тласка там отвъд? И разбираш ли? Вече не е същото — хората могат да ти казват, че е така, но то просто не е.
— Съгласен — отрони меко Беър; комедиантът у него беше изчезнал. — Останалите четем само заглавията, Монк. А вие сте принудени да газите из лайната.
— Мисля, че всичко това има нещо общо с Бог — продължи Болд, защото беше започнал да разсъждава по този въпрос от известно време и Беър беше приятел, с когото можеше да сподели за това. — Или по-скоро с отсъствието на Бог. Аз израснах с религията. Неделни курсове по вероучение, литургии и така нататък. А ти?
Беър кимна.
— И аз.
Болд продължи:
— Да, и във всички тези истории, във всички тези уроци се говореше за доброто и злото, за Бог и сатаната — няма значение в какъв вид се явяваха — но бяха там, зад хората, до хората, и ние придобивахме вярата, или някакво усещане за вяра, че има нещо по-голямо от човек, без значение колко малък си или на какво ниво от развитието си се намираш. Поглеждаш към небето някак по-особено или пък ходиш на църква два пъти в седмицата и, независимо какво правиш, тази вяра си съществува, тя е в теб. А без нея, без това усещане за Бог, няма алтернатива, няма от какво да се страхуваш. И сега, като говоря за това, с неохота ми се иска да призная, че може би страхът в такъв случай е нещо положително. Усещането за Бог — с каквото и име да избереш да го наречеш — те надарява с душа, а без душа си като човек с бинокъл, за когото всички останали просто са някакви буболечки, пушечно месо, храна като всичко друго. Всъщност точно това има в очите на един убиец: безчовечност, безсъвестност, никаква грижа за човека до теб. Някакво дете застрелва най-добрия си приятел, за да му вземе маратонките — и какво от това? Казвам ти, за тях това е нищо. Те нямат душа. Аз разпитвам убийци, гледам ги право в очите и ти казвам — неузнаваеми са, душите им са изпепелени, на тяхно място има само пустиня. Те не са човеци. Не знам какво са.