— Срещал съм се с такива хора. Това чувство ми е познато — въздъхна съдържателят на клуба, кимайки в знак на съгласие, като в същото време опъна с помощта на пръстите си кожата около очите си така, че гнездата за тях се разшириха и лицето му за миг доби демоничен вид. — Мисля, че всичко е заради телевизията. Филмите. Те ни правят по-малко чувствителни, безчувствени дори. Цялото това насилие, кръвта, даже и сексът — трябва да ти призная, обичам да гледам креватни сцени; напоследък все ми се случва по този начин само да правя секс! Но нали същото ти казвам и за всички тези майтапи за ебане? Опряхме дъното. Може да ни разсмее само клозетен хумор за секса между майките и бащите ни. Мога веднага да ти пусна едно такова шоу.
— Преследвам този убиец и част от мен не иска да го залавя; не искам да го виждам и знам. Дафи… тя много иска да го разпита, да разбере какво го кара да върши това — да му разглоби машинката. Ами ако се окаже, че вътре няма нищо и той е само една празна черупка? Какво тогава? Ами ако няма нищо за разбиране? Нищо за научаване? Никаква промяна? Никакъв напредък? Нищо, с което да се захванеш?
— Трябва да се откажеш от случая, Монк. Да го прехвърлиш на друг. Да прекарваш повече време с Майлс. Да почнеш да свириш отново тук и да се почувстваш щастлив.
— Изпрати ни писма с парченца разтопена пластмаса — едното червено, другото зелено, а почеркът му е като на осемгодишен.
— А тези парченца разтопена пластмаса?
— Никой не знае.
— Да не са жетони за покер?
— Не знам. — Болд се замисли над предположението. — Възможно е. По-малки са обаче.
Разтопените парчета му се струваха много важни. Беше ги дал на Лофгрийн за анализ, но досега от него никаква вест.
— Червено… Зелено… — изрече замислен Беринсън.
— Много трудна работа ви се е паднала, разбирам.
Болд кимна.
— Колко са големи?
Болд показа с ръце — по-малки от четвърт долар и по-големи от монета от пет цента. Беринсън си падаше по загадките.
Беринсън се отдаде на размисъл на глас:
— Жетони за покер… свирка — сигурно правят зелени или червени свирки… някакво бижу? — попита той. — Вид украшение? Джунджурийка ключодържател… или нещо такова?
— Украшение, възможно е.
На Болд това предположение му се понрави.
Настъпи мълчание. Един от редовните посетители направи знак на Беър и съдържателят му наля още едно питие. Болд се покачи на сцената и подхвана дълга пиеса в ми минор в променлив ритъм. Това го разтовари.
В единия ъгъл зад барплота забеляза натрупани една върху друга дъски за монополи. И Беър, седнал на един стол, отпуснал ръце върху купчината, заслушан в музиката, със затворени очи.
Беър каза:
— Би могъл само с това да се занимаваш. С музика. Толкова си добър, Монк…
— Не съм толкова добър — а и не мога да си изхраня семейството с хонорарите, които плащаш.
Това беше чувствително място за него; може Беър да беше забравил, може и да не беше забравил, мислеше си Болд. Беше си взел две години безплатен отпуск точно след едно много изтощително разследване, само Дафи после беше успяла да му завърти главата до такава степен, че да го убеди да се върне на работа в полицията. През тези две години той беше добър баща и още по-добър съпруг. Беше и джаз пианист в късните следобедни и ранните вечерни часове, наричани от Беър щастливите часове, Лиз също работеше. Струваше му се, че е минало десетилетие оттогава — а бяха изтекли само пет години.
Беър се отпусна с цялата си тежест върху купчината дъски и ги събори. Те се разпиляха с гръм и трясък.
— Ей — кресна Беър, вдигайки шепа, пълна с жетони. — Аз съм богат. — И ги изсипа отвисоко. — Ще ти дам повече.