Болд изсвири началните тактове на маршова мелодия.
— После още повече — каза Беър, коленичи и започна да подрежда. — Даже може да се окаже, че ти си направил повече пари, не аз.
И той замахна по посока на пианиста, Болд с крайчеца на окото си забеляза, че нещо се движи във въздуха, сниши се настрани, вдигна едрата си дясна ръка и успя да улови летящото нещо.
Погледна надолу към разтворената си шепа и видя миниатюрно кубче от зелена пластмаса с форма на къща, с островръх покрив, което се използваше в играта монополи, за да се отбележи закупуването на нова сграда. Зелена… пластмасова…
Болд изрече глухо, останал без дъх, защото осъзнаваше важността на откритието:
— … къща.
— Игра — отвърна Беринсън.
Болд пъхна в джоба си миниатюрната зелена къщичка, потупа по рамото приятеля си и се запъти право към полицейската лаборатория, където откри Бърни Лофгрийн. Независимо че Бърни се беше приготвил да си тръгва, прие да извърши спешната задача, която Болд му постави, разбирайки колко важен може да се окаже резултатът.
Под зоркия поглед на сержанта Лофгрийн подложи на сравнителен анализ парченцето разтопена зелена пластмаса от писмото и зелената пластмасова къщичка на Болд. За което използва трансформиращия инфрачервен спектрофотометър на Фуриър — название, което Болд с мъка можеше да произнесе, а Лофгрийн наричаше съкратено ТИС. Резултатът представляваше първата истинска крачка напред в разследването: двете зелени пластмаси бяха идентични по химичен състав. Подпалвачът изпращаше разтопени части от играта „Монополи“. Къщи. Болд направи опит да се свърже с Дафи, надявайки се да получи обяснение в психологически план на намереното — разполагаше с реална следа и искаше да я разработи; усещаше импулс, нужда да проследи напипаната нишка до края — но тя не вдигаше телефона нито в плаващата си къща, нито в имението на Адлър.
Потегли за дома си, обръщайки внимание на ставащото по Орора авеню дотолкова, че да забавя ход като блеснат червените стопове на колите пред него и да ги следва на подобаваща дистанция — вършеше всичко това подсъзнателно, машинално. Мислите му бяха заети със Стивън Гарман и подозренията на Дафи, че той знае повече, отколкото дава да се разбере. Изви в една от пресечките, спря и няколко минути стоя зад кормилото, без да прави нищо.
Забеляза колата на Лиз — и изведнъж го обля вълна от подозрения и притеснения от съвсем друг характер.
29.
Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал — сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки — азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.
Забеляза малко и чевръсто бяло момче, на десет или дванадесет години — появи се иззад ъгъла на къщата, вцепени се, като видя Дафи, после побягна като стрела.
Входната врата се отвори и се появи Емили, облечена с черни панталони и дълга жълта роба, с бродерия по раменете. Моментално забеляза Дафи в алеята.
— Момчето твой син ли е? — попита я Дафи.
— Той няма нищо общо — сопна се Емили.
— Твой син ли е?
— Не.
Дафи се приближи до жената, която влезе вътре и понечи да затвори вратата.
— На твое място не бих го направила — предупреди я Дафи.
Емили не затвори вратата, но и не я отвори широко.
— Не ми се обади — каза й Дафи.
— И той не ми се е обаждал.
— Аз откъде да знам? — попита Дафи.
— Щях да ти се обадя.
— Така ли? Не мисля. — Дафи я принуди да отстъпи, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Кое е това момче? — попита тя, продължавайки да тласка гадателката към стаята с рисунките по стените. — И не се опитвай да ме разиграваш или ще отведа теб и момчето в ареста, да ви направят снимки в профил и анфас и да ви вземат отпечатъци. Вестниците много обичат да нищят такива като теб.
— Наумила си си какво да ми кажеш и не ме слушаш. Нали ти казах — не е идвал. Иначе щях да ти се обадя.