Лиз взе Майлс на ръце. Болд посегна към дъщеря си, взе я на ръце и притисна топлото й бебешко телце към себе си. От нервно напрежение се беше облял в пот.
— Добро момиче — избъбри той, щом Сара се успокои в прегръдката му.
Родителите, всеки с по едно дете на ръце, едновременно се озоваха пред вратата, водеща към кухнята. Лиз беше кълбо от нерви — с разширените си очи, с отпуснатата долна челюст, с тежкото си дишане — заредено със страх и ужас.
— Да се махаме оттук — извика тя прегракнало.
— Махаме се — отвърна Болд с дрезгав глас.
Очите му оглеждаха пода в кухнята, търсейки да забележат нещо необичайно. Страхът и ужасът вече се бяха превърнали в параноя при него. Във всичко съзираше потенциален детонатор. Изведнъж замръзна при мисълта, че детонаторът може да е в непосредствена близост до тях. Майлс непрекъснато се опитваше да се изплъзне от майчината прегръдка. Сара се извиваше и тя, давайки знак, че иска да се освободи от бащината прегръдка, протягайки ръце към Лиз, която му се примоли:
— Ако ще се махаме, да се махаме. Моля те!
— Махаме се — прегракнало повтори Болд. После с бърза крачка прекоси кухнята, прекрачи прага и заслиза по стълбите надолу. — Не — каза той на Лиз, която се запъти веднага към колата си. Приближи се до нея и я целуна по запотената буза. — Излезли сме да се поразходим с децата. За забавление. Бавно и небрежно. Нали така?
Сълзи избиха в очите й и обляха бузите й. Тя му кимна и крадешком се огледа.
— Не — предупреди я той. — Само ние. Двамата с децата сме излезли на разходка. Друг не ни трябва.
Тя отново кимна.
Тръгнаха с бавна крачка в западна посока по Петдесет и пета улица към „Грийнууд“ и магазина на ъгъла, който държаха семейство корейци — Болд ги познаваше лично заради честото пазаруване при тях, най-вече на яйца и мляко.
Той набра деветстотин и единадесет на монетния автомат пред магазина с Лиз до себе си и Сара в прегръдките му. Около телефона беше пълно с рисунки и надписи — неуместни шеги или надписи от рода на „Зипи беше тук“.
— Можеш да влезеш вътре — предложи Болд на жена си.
— Не — беше всичко, което тя му отвърна.
Стоеше в непосредствена близост до него, лакътят й го докосваше и той усещаше топлината на тялото й. Това най-обикновено докосване беше достатъчно, за да стегне гърлото му, докато говореше по телефона. За двадесет и нещо годишната му служба в полицията никога не се беше обаждал на номера за спешна помощ. Помоли да го свържат с отдел „Убийства“, но получи отговор, че това няма как да стане. Втория път изрече молбата си с по-суров тон, искайки този път да го свържат с дежурния полицай, но отново получи категоричен отказ. Остави слушалката и тъй като нямаше никакви пари, помоли корейците в магазина да се обади от служебния им телефон. Предпочете да набере домашния номер на лейтенант Фил Шосвиц, а не номера на отдел „Убийства“. Изложи му подозренията си, изисквайки присъствието и на сапьорска група, пожарна кола и технически екип за събиране на уликите и доказателствата. Предложи също хората от съседните къщи да бъдат евакуирани, но Шосвиц се възпротиви на това негово последно искане, решавайки, че са необходими по-солидни доказателства, преди да „привлечем вниманието по такъв начин“.
Тази забележка на Шосвиц напомни на Болд за разговора с Дафи, че повечето от осъдените подпалвачи бяха признавали, че наблюдават избухването на пожарите. Да станеш свидетел на това как започва и се разгаря един пожар, се оказваше важна мотивация, ако не и основният мотив за извършването на подобен род престъпление. Болд обмисли дали да не се върнат до къщата и да се качат в колата на Лиз, но после реши да се обади на някой приятел да дойде до магазина и да ги прибере оттам — така лека-полека в главата му взе да се оформя план за действие. Той отново беше полицай, обзетият от паника баща беше отстъпил на заден план.
Стълбата и този, който се беше катерил по нея, са били в двора им същия следобед. Ако това е бил подпалвачът и ако къщата трябваше да бъде вдигната във въздуха, значи в този момент той наблюдаваше къщата. В зависимост от избраната гледна точка и разстояние възможно беше да ги е видял как излизат, а може и да не ги беше видял. Твърде възможно беше и да се намира още в квартала. Болд изложи тези свои разсъждения на Шосвиц. Колкото повече го слушаше Лиз, толкова по-бледо ставаше лицето й.
След кратък спор, по време на който Болд откри, че е готов и да принесе в жертва къщата си, ако трябва, в крайна сметка се споразумяха, че няколко екипа — от лабораторията, от пожарникари и от сапьори — ще дежурят, но не в непосредствена близост до къщата, не и преди да се разположи мрежата от полицейски постове, обхващаща района от парк „Уудланд“ до Северозападно пето авеню. Мрежата щеше да започне да се затяга лека-полека с надежда да оплете и залови подпалвача. Шосвиц, който обикновено винаги се оправдаваше с ограничен бюджет, горещо аплодира тази идея. Вероятно защото този път заплахата се отнасяше за живота на полицай, имащ непосредствено отношение към разследването на преследвача си, Шосвиц не спомена и дума за пари. Ако не беше заради колега, едва ли би се съгласил да подкрепи безрезервно такава мащабна операция.