Диспечерът натисна няколко щифтчета и изрече:
— Внимание, всички постове…
Болд слушаше размяната на нареждания, притворил очи, опитвайки се да си представи видимия резултат от целия този поток от думи.
Докато обитателите на съседните къщи гледаха телевизия, патрулни полицаи и полицаи от спасителния отряд заемаха позиция в техните тревни площи, в алеите, водещи към домовете им, край гаражите им. Едно дете на девет години информира родителите си, че е видяло през прозореца на стаята си в задния двор да се появява нинджа. Бащата се провикна по стълбите нагоре към детето да си ляга и да престане да ги безпокои.
Мрежа от хора, стегнала като в менгеме къщата на Лу Болд.
Болд, притворил очи, си представи жестокия убиец, прокрадващ се в тъмнината, очакващ нетърпеливо зрелищното огнено шоу, което беше подготвил, очакващ събитието, което Болд се молеше да се размине.
Полицаят от спасителния отряд Коул Роби беше притежател на един от гласовете, който Болд чу да се отзовава сред почти непрекъснатия радиотрафик. Той беше висок мъж, близо метър и осемдесет и пет, и тази вечер беше облечен целия в черно — и униформата, и ботушите. Беше си нахлупил униформеното черно кепе с козирката назад, която покриваше врата му, самозалепващата се лента бодеше челото му. Коул имаше дъщеря — деветгодишна, на име Роузи, и съпруга — от четири години, която наричаха Джо — от Джоузефин. Роузи без съмнение беше най-удивителното, което му се беше случило в живота. Джо по всичко изглежда беше най-добрата жена на света, след като успяваше да ходи на работа на две места и да се грижи и за Роузи. Само преди няколко дни насред църковната служба Коул Роби беше осъзнал, че има всичко, за което някога е мечтал, всичко и даже повече, отколкото човек би могъл да се надява. В тази вечер, прокрадвайки се през дворовете, давайки си сметка, че много от живеещите в околните къщи със сигурност бяха въоръжени, давайки си сметка, че задачата му е да залови един незнаен, неидентифициран подпалвач, твърде възможно опасен, твърде възможно и убиец, сърцето му блъскаше лудо в гърдите му — със сто и десет удара в минута, мислеше си, нека някой друг да го открие. Нямаше желание да става герой. Всъщност сериозно обмисляше да подаде молба за преместване в друг отдел. След всичките тези години специализирано обучение и тренировки, за да си извоюва място в спасителния отряд, работата зад бюро изведнъж беше започнала да му се струва много по-привлекателна.
Коул Роби се прехвърли през ниска ограда и пое по алея, водеща от аварийния изход на близката къща навън — което се считаше за градска собственост и поради това обществено достояние. Промъкването през дворовете не беше много законно, но понякога им помагаше да си вършат работата по-лесно.
Както обикновено, винаги търсеше прикритието на по-сенчестите места, движеше се с бавна крачка, приведен, с отпуснати рамене. В дясното му ухо през слуховото апаратче на уоки-токито се изливаше непрекъснатият поток на радиообмена, досаден до втръсване, но въпреки това той се заслушваше в него, надявайки се да чуе ключови думи, фраза, която би се оказала уместна за неговата позиция, за неговото местоположение, така че почти не го изключваше. При всяка полева операция, в която участваха униформени полицаи, имаше твърде много разговори по радиостанцията. Ако оставеха всичко само в ръцете на спасителния отряд — каквото беше и мнението на Коул — операция от този род би протекла много по-просто.
Усети как часовникът на китката му вибрира. Спря, пристъпи извън сянката и погледна наляво, после надясно. Изчака. След миг се огледа отново, този път видя двама от неговата група, по един от двете му страни, отстоящи на двадесет, най-много на тридесет метра от него. Нищо особено не се беше случило като причина за този вибриращ сигнал — обикновена предпазна мярка, която предприемаха на всеки четири минути.
След четири минути отново щеше да получи вибриращия сигнал и да изчака за визуален контакт с колегите от двете си страни. Ако в рамките на минута някой от тях не се отзовеше, тогава Коул щеше да потърси радиовръзка с него чрез командния пулт. Ако и това се провалеше, тогава Коул и колегите му от спасителния отряд щяха да се заемат с претърсване на района, докато се разбере каква е причината за изчезването. Понякога се оказваше, че причината е съседско куче, яростно съпротивляващо се срещу нашественика, и на практика лишаващо го от поле за действие. Понякога полицаят просто губеше ориентация и се изгубваше — понякога и най-обучените допускаха такива грешки. Веднъж — само веднъж обаче, напомни си Коул — липсващ член на спасителния отряд беше открит с прекършен гръбначен стълб и счупен череп. Коул успя да се справи с преживяното тогава, но Дейвид Джеферсън, който смени името си на Абдул Незнамкойси, сега работеше като телефонист за една фирма за телемаркетинг, прикован към инвалидна количка. Коул беше отишъл да изяде по една пица с него преди няколко месеца — животът му беше цяло нещастие: жена му го беше напуснала след отвратителен бракоразводен процес и беше натрупал дългове за двадесет хиляди долара. Коул не искаше подобно нещо да му се случи. Бавно напредваше. Тази част от парка, точно зад зоологическата градина, която шефовете смятаха за най-вероятния маршрут за бягство, се простираше пред него и представляваше неговото поле за действие, неговият маршрут. Беше дяволски тъмно под тези дървета — за визуален контакт изобщо не можеше и да става дума, щом влезеха с колегите си там вътре. Сърцето му подскочи и пулсът му надскочи сто и десет удара в минута. Обичаше работата си.