Прегледах го и стигнах до заглавието: „Условия за отказ“. Зачетох текста и погледнах към Морган.
– Не се казва квалифициране – казах, – а отказ. Съдът за непълнолетни се отказва от своята юрисдикция. – Морган кимна и аз продължих да чета. – Основава се на правната интерпретация на едно двусмислено постановление в конституцията. Нищо чудно, че не можах да го намеря.
Морган кимна отново и извади цигара от чорапа си.
– Пише ли нещо за условията за отказ на съда за непълнолетни от своята юрисдикция? – Той запали цигарата, а аз се зачетох.
Същото, което ни каза Пиърс преди малко. Освен всички останали изисквания обвинението трябва да докаже, че непълнолетното лице не е душевноболно.
– Е, Миранда Едингтън е на дванайсет и е побъркана. Дебелото копеле няма да я премести от съда за непълнолетни. – Морган поклати глава, демонстрирайки, че въпросът е изяснен, а проблемите ни – разрешени, след което напусна стаята.
Аз се върнах към статията и като стигнах до едно определено място, усетих, че чета на глас пред Уолтър Смит:
– „Ако са приведени неоспорими доказателства, че непълнолетното лице следва да бъде прието в психиатрична институция, подчиняването му на наказателната система не служи нито на интересите на обществото, нито на тези на детето.“ – Надигнах глава от документа. – Ако се наложи да докажем, че Миранда трябва да бъде приета в психиатрия, за да предотвратим изправянето ѝ пред съд за възрастни, какво ще направят с нея, Уолтър?
– Не знам, но предполагам, че ще я изпратят в клиника за душевноболни. Не е ли логично?
– В щатската болница?
– Вероятно.
– Сигурно ще се наложи – предположих, – да я оставим в щатската болница, за да не дадем шанс на Макс Хаузър да я хвърли в затвора.
– Моето момче – каза Уолтър Смит, – до неотдавна наричаха мястото „убежище на лудите“. – Уолтър се изправи, но преди да излезе, той погледна надолу към мен. – Нали знаеш, змийската дупка.
38
Този път Морган и аз използвахме главния вход на болницата „Кемълбек“. Доктор Харди ни посрещна сърдечно и ни придружи до стаята на Миранда Едингтън. Минахме през боядисаната в бледожълто приемна, нагоре по светлия коридор и през една врата към вътрешния двор.
– Знаете ли, докторе – отбеляза Морган, докато се движехме свободно из болницата, – мястото е изключително приятно. За пръв път идвам тук.
Въпреки че Морган ми намигна съзаклятнически зад гърба на Харди, той не беше весел като обикновено. Изглеждаше тъжен. Не непременно депресиран. Просто леко унил. Стигнахме до вратата на Миранда и докторът ни разреши да останем с нея колкото искаме.
– Ще се погрижа да получите копие от медицинското ѝ досие. Ще бъде готово, преди да си тръгнете.
За втори път Морган и аз влязохме в болничната стая на Миранда Едингтън. Тя седеше на леглото, облегната на възглавниците, а светлината, влизаща през отворения прозорец, огряваше лицето ѝ. Беше облечена със синя каубойска риза и чифт протрити дънки „Ливайс“, а краката ѝ бяха боси. Те изглеждаха нежни и аристократични, като тези на майка ѝ. Но червеникавата ѝ коса беше по-тъмна. Тази сутрин тя бе вързана на опашка, която подчертаваше скулите и големите ѝ очи. Помислих си, че е почти толкова красива, колкото Рита. Лицето ѝ беше ясно и излъчваше интелигентност. Като влязохме при нея, тя четеше „Уестърн Хорсман“. Миранда ни видя и остави списанието в скута си.
– Здравей, Дъг.
– Ти ме помниш?
– Да – отвърна тя. – Веднъж ме учи да ловя риба.
Думите ѝ ме върнаха назад към един летен ден. Хуан Менчака и аз лагерувахме с овцете в планината и ловяхме риба, когато Травис Едингтън доведе дъщеря си за няколко дни. Един следобед Хуан наблюдаваше как Миранда тича след овцете.
– Обзалагам се, че можем да я научим да лови пъстърва – каза той.
Докато стоях в болничната ѝ стая, си спомних, че тогава бяхме опънали палатките си до дългия завой на Парадайз Крийк, където течението беше по-слабо. Миранда Едингтън хвърли въдицата във водата и една пъстърва клъвна така силно, че малката подскочи и без да иска, дръпна рязко назад въдицата. Тя се засмя, а аз си помислих, че панталоните ѝ ще се намокрят, докато Хуан ѝ помагаше да извади рибата на сушата.
Бях забравил за този ден, докато не застанах пред леглото на Миранда в болницата „Кемълбек“. Спомних си за ливадата, където ловихме риба. Тя се намираше до борова горичка и тревата беше яркозелена благодарение на големите количества дъжд, който се изсипа онова лято, а небето искреше синьо. Най-ясен обаче бе споменът ми за красивото момиче, облечено с жълта блуза, и малката пъстърва, която се мяташе в кристалночистата вода. Сетих се и колко щастлив бе Травис, когато дъщеря му улови рибката. Не бях забравил дори думите, които той изрече в онзи летен ден.