– Според мен тя беше доста категорична.
– Просто отиди при нея и я разпитай отново. Постарай се да откриеш истината.
Отправих се към вратата.
– Не разбирам защо си толкова наострен, Дъг. Дори не са повдигнали обвинения срещу нея. Ако имаме късмет, може да ѝ се размине.
Бяха изписали Миранда от болницата и аз тръгнах към ранчото, за да я потърся. Запътих се към офиса с надеждата, че Ферис Едингтън ще ми съдейства да я видя и същевременно ще избегна срещата с Рита. Не се наложи да се кача догоре. Когато стигнах до алеята пред офиса, зърнах Ферис и внучката му в обора. Миранда беше яхнала малката кобила, която ми бе показала на снимка, а Ферис Едингтън седеше на своя едър жребец. Миранда наблюдаваше възхитено дядо си, докато той обикаляше напред-назад с коня и побутваше младите бикове, порода „Ангъс“, в различни посоки. Паркирах пред офиса и минах покрай големите кантари за товарни камиони, а като приближих обора, Миранда се засмя и изкрещя:
– Давай, дядо!
Ферис Едингтън извърна глава и ѝ се усмихна. Той притисна един черен бик в ъгъла, обърна коня си и я поздрави с докосване на шапката.
Миранда ме забеляза, извика ме по име и се приближи на малката си кобила.
– Харесва ли ти? – попита тя.
– Красива е – отвърнах. – Има ли си име?
– Бел – каза Миранда. – И е много бърза.
– Бел? Така се казва баба ми – обясних. Миранда се засмя. – Умееш да яздиш.
– Благодаря – отговори тя. Очите ѝ искряха на сутрешното слънце, докато седеше изправена на седлото си, и аз не можех да повярвам, че е същото момиче, за което бях чел по-рано.
Ферис Едингтън се присъедини към нас.
– Здравей, Дъглас.
– Добро утро. Бих искал да поговоря с Миранда, ако позволите.
– Е, аз ѝ обещах да пояздим тази сутрин – каза той, докато слизаше от седлото. – Защо не я придружиш вместо мен? Така ще можете да разговаряте, а аз ще поработя. – Той отвори портата, излезе от обора и ми подаде повода, а аз го поех с неохота. Огледах едрия златист кон, който всеки миг щеше да прибере отбранително ушите си.
– Не съм сигурен, че ще се справя – казах. – Не знаех, че породата „Куотър хорс“ е толкова едра.
– О, няма проблем – отвърна моят работодател и потупа коня по врата. – Той е добро момче. Бъди мил с Дъглас, Залата. Имаме нужда от него. – Вдигнах ръка и погалих гривата му. – Ще оставя връхната ти дреха в офиса – заяви Ферис Едингтън. Свалих палтото и вратовръзката и пъхнах мокасината си в стремето, което се намираше високо над земята.
– Ако яздим по-често – каза Миранда, – дядо ми ще ти даде чифт от своите ботуши. И той има големи крака.
Момичето ми харесваше. Осъзнавайки това, си казах, че не бива да забравям защо се нуждае от адвокат.
Големият кон се движеше толкова грациозно, че когато Миранда пришпори Бел в тръс и Запата я последва, не усетих нищо, а щом препуснахме в галоп, почувствах единствено неговата лекота и сила. Минахме покрай оборите, където биковете подаваха глави през решетките и се хранеха от коритата, а после излязохме на мекия път в края на разорана памукова нива. Накрая отбихме и запрепускахме край поле, където само след няколко месеца щеше да порасне люцерна. Бях изумен колко добре язди Миранда. Тя носеше много от чертите на дядо си. Като забавихме темпото, се поуспокоих, но само защото се притеснявах Ферис Едингтън да не види, че пришпорвам Запата прекалено грубо. Денят бе топъл и ми харесваше да бъда сред природата. Дръпнах юздите и конят пое в спокоен ход до Миранда.
– Майка ти тук ли е? – попитах.
– Не – отвърна тя и ме погледна, усмихвайки се. – Отиде си веднага след процеса. Имаше нужда да замине.
За миг се зачудих как Ферис Едингтън е получил подписа на Рита върху документа за съгласие, щом тя беше напуснала града веднага след края на делото.
– Знаеш ли къде е? – поинтересувах се.
– Мисля, че е в Калифорния. Така ми каза дядо.
– Успя ли да я видиш, преди да тръгне?
– Не. Тя наистина имаше нужда да се махне след всичко, което преживя.
Миранда се усмихна. Стори ми се, че е твърде мъдра за възрастта си – проявяваше разбиране към Рита и излъчваше невероятно спокойствие. Отново трябваше да си кажа, че разговарям с дете, което се нуждае от адвокат, и си спомних за медицинското ѝ досие. Всичко изглеждаше странно – усмивката ѝ, мъдрите ѝ очи и разбирането. Тя се държеше, сякаш нищо не се е случило.
– Нямаше да ѝ се отрази добре, ако беше дошла да ме види. Не и в моето състояние.
Изведнъж ми се прииска да я попитам как се е чувствала, докато е лежала в болницата. Бързо размислих и реших, че е по-добре да оставя тези въпроси на експертите. Вместо това се поинтересувах как се чувства сега.