Выбрать главу

– И какво мислиш? – попита той и се пресегна назад, за да си вземе кутийка бира.

– Не знам. Миранда ми се стори много искрена и убедителна, но ме притеснява фактът, че според нея Рита не се е обаждала на никого.

– Така ли? – каза той. – И мен ме притеснява. И то много. Явно не ти е казала какво се е случило наистина. Пределно ясно е, че Рита е позвънила по телефона.

– Значи смяташ, че Миранда лъже – заявих изненадващо примирително.

– Не бих го нарекъл лъжа. Може би вярва в това. По дяволите, тя е луда. Вероятно си е измислила историята, която ти е разказала.

– Дан?

– Да?

– Помниш ли жената на име Полин Адеър, която те заговори веднъж в клуб „Аризона“?

– Да.

– Тя ти е стара приятелка, нали?

– Да.

– Обратна ли е?

Той въздъхна.

– И още как.

– Когато ти каза, че познава Рита, и те посъветва да бъдеш предпазлив, тя имаше предвид, че и Рита е обратна, нали?

– Може би. Но това е абсурдно.

– Защо мислиш така?

– Повярвай ми. Абсурдно е.

– Възможно е Травис да е разбрал, че Рита е лесбийка. Миранда дори не знае какво означава тази дума. Едва ли си я е съчинила.

– По дяволите, не ми се вярва, че не знае. Тя е лежала с толкова много деца в болниците. Мислиш ли, че не са си говорели за такива неща? Господи, децата, с които е общувала, са доста по-лоши, отколкото съм бил аз на тяхната възраст.

– Тя определено не иска да се връща в клиниката. Каза, че не харесва такива места. Обича свободата.

– Е, по-добре е да свикне с мисълта, че отново ще лежи в болница. В противен случай ще я изправят пред съда. А ако това стане, трябва да се подготви, че ще отиде в затвора. И нека ти кажа едно, Дъг. На онези места често се обсъжда хомосексуалността.

– Сигурен ли си, че могат да я осъдят?

Спомних си за реакцията на Морган, когато за пръв път чухме за делото срещу Рита. Тогава седяхме в градината на голф клуб „Сан Маркос“ и той погледна нагоре към покрива на ресторанта. Почти виждах как текат мислите му, докато разнищваше възможността прокуратурата да не може да докаже вината ѝ. После се сетих как същата вечер в клуб „Аризона“ Морган ми каза, че ако успеем да приключим с процеса срещу Рита, преди Миранда да се събуди от ступора, Макс Хаузър няма да събере достатъчно доказателства, за да я осъди. Спомних си как кроеше планове, а от очите му изскачаха искри. Спомних си какво удоволствие ми беше доставило всичко. Не, не бих го нарекъл само удоволствие. Беше нещо много повече. И аз исках да си върна това чувство. Може би, може би ако поговорехме за нещата и обмислехме ситуацията, имахме шанс да помогнем на Миранда. Ами ако я спасим? Ако все пак успеем да спасим и двете? Какво биха казали тогава в новините? Когато попитах Морган дали могат да осъдят Миранда, се надявах, че той ще каже същите думи като преди. Очаквах, че очите му ще засияят и той ще ги присвие като лисица и ще обяви: „Е, Дъг, по всичко си личи, че имаме дело за убийство. По-добре е да хапнем нещо. Ще загубим няколко килограма, преди всичко да свърши.“

Но Морган не го направи. И очите му не засияха. Той просто ме изгледа.

– Те знаят къде да открият Джоана Барнс – отвърна той. – Ние научихме онова дебело копеле как да се подготви за процеса. – После се изправи. – Трябва да тръгвам. Предай на Джоузефин, че ще бъда в офиса на Полин.

Като съобщих това на секретарката, я попитах защо Морган се среща с Полин Адеър.

– Тя е неговият адвокат по развода му – отговори Джоузефин.

Върнах се в кабинета си и препрочетох коментара в „Правен преглед“ относно отказа на съда за непълнолетни от юрисдикция. После се отбих в библиотеката и се запознах с всички дела, цитирани в него, както и с някои други, които сам успях да открия. Като приключих, бях убеден, че единственият начин да предотвратим изправянето на Миранда пред съд за възрастни е да докажем, че тя е душевноболна и се нуждае от лечение в болница. Бяхме изправени пред две възможности – риска от щатския затвор или сигурността на институцията, която Уолтър Смит бе нарекъл „змийската дупка“. Продиктувах на Джоузефин кратка справка, съдържаща моите заключения по случая, и я оставих на бюрото на Морган.

43

Морган подаде глава през вратата и каза:

– Ще дойдеш ли за малко в кабинета ми?

Последвах го. Усетих мириса на пури още преди да влезем.

– Гидиън, помниш Дъг Маккензи, нали?

Доктор Епстийн остави чашата си с кафе, стана и ми подаде ръка.

– Разбира се. От процеса срещу Рита. Поздравявам ви за успешното дело.

– Благодаря.

Той беше облечен в двуреден тъмносив костюм на тънко райе, вероятно италианска изработка. Носеше обувки „Гучи“ и ръчно рисувана копринена вратовръзка. Косата му отново беше къдрава, а в ръката си държеше кубинска пура.