– Е, как ти прозвуча? – попита слабият глас.
– Кой се обажда, по дяволите?
– Менендес. Кажи как ти прозвуча.
– Господи! – Въздъхнах и възвърнах самообладанието си. – Прозвуча като трясък. Като пукот от ауспух.
Сю Менендес трепереше, като отвори вратата.
– Мисля, че най-накрая му просветна – каза тя, докато я следвах към библиотеката. Килимът беше покрит с пера и аз забелязах дупката на канапето, откъдето бе излязъл пълнежът. На масата до стола беше оставен револвер .38 калибър.
– Когато ме помоли да му донеса оръжието – промълви Сю Менендес, – си помислих, че иска да сложи край на всичко.
– Добре, Дъглас, кой стреля според теб – Сю или аз? Само ние бяхме в стаята.
– Не знам – отвърнах. – Трябва ли да знам?
Всъщност подозирах, че Сю е дръпнала спусъка, защото той беше прекалено немощен, за да вдигне оръжието. Разбрах обаче, че Франк не очаква да му отговоря по пътя на логиката, както ни учеха в университета.
– Ако те призоват да свидетелстваш, би ли се съгласил да предположиш на какво разстояние от телефона се е намирало оръжието, изхождайки само от чутото?
– Не – отговорих.
– Джоана Барнс обаче го е направила.
До револвера на масата имаше препис от протокола на съдебния секретар. Очевидно Франк беше поискал показанията на Джоана Барнс. Бе прочел дословно думите ѝ по телефона. Затова те прозвучаха толкова точно и зловещо.
– Да – казах. – Спомням си. По време на кръстосания разпит.
– Точно така. Ще ти прочета. – Той взе преписа. – „Мистър Хаузър попита: „Мис Барнс, от онова, което сте чупи, не можете да определите на какво разстояние от слушалката се е случило събитието, предизвикало шума, за който споменахте. Прав ли съм?“ Тя отвърна: „Е, ако шумът е бил от изстрел, предполагам, че той е бил произведен на известно разстояние от телефона. В противен случай щях да го чуя по-ясно.““ Франк Менендес вдигна очи. – Тя наистина ви спечели делото, Дъглас.
– Знам – потвърдих. – Джоана сложи револвера в ръцете на Миранда.
– Вярно е. Тя просто пое удобната топка, която твоят Макс Хаузър ѝ подаде. И я удари с такава сила, че я изпрати чак извън съдебната палата.
– Той не е моят Макс Хаузър – отговорих.
– А защо твоята мис Барнс е казала това, Дъглас? Нали е просто една независима свидетелка, обикновена служителка, забравила да докладва за разговора на своите шефове в телефонната компания и на полицията? Как, по дяволите, се появява месец по-късно, помнейки толкова ясно обаждането, готова да заяви пред съдебните заседатели, че шумът е бил глух и затова произведен далеч от телефона? Ти твърдиш, че не би могъл да свидетелстваш по този начин. Как, за бога, го е направила тя? Защо би рискувала подобен ход пред обвинението?
– Не знам – отвърнах. – Може би е решила да мине на наша страна. Мисля, че ни харесваше. – Спомних си как Хуан Менчака се бе постарал да ни помогне.
– Може би – съгласи се Франк Менендес. – Случва се. – Той се настани по-удобно и се задъха от усилието. – Но думите ѝ са били съвсем целенасочени. Със сигурност ги е обмислила предварително. А и никой не я е принуждавал да ги изрича.
– Господи! – възкликнах. – Все още не мога да повярвам, че е съучастничка на Рита.
– Защо не? – попита той и се опита да оправи халата си.
– Тя дори не знаеше за процеса.
– Наистина ли? – настоя той, издувайки с език бузата си.
– Да. Аз я изненадах в Сан Франциско. Ако е искала да излъже заради Рита, щеше да се появи по-рано.
– Мислиш ли? – попита той, този път вдигайки вежди.
– Ами да. Иначе как щяхме да я открием?
– Нека те попитам нещо – рече Франк Менендес. – Защо Дани не е потърсил жената още в началото? Защо не те е накарал да провериш историята на Рита?
– Не знаехме как. Тогава ние не подозирахме за съществуването на телефонната книга.
– Казваш „ние“, Дъглас – отбеляза той. – Ти самият знаеше ли за показанията на Рита относно телефонното обаждане, преди да ги чуеш от нея в съдебната зала?
– Не. Дан не ми каза нищо.
– А Дан знаеше ли за тях?
– Предполагам, че да. Единствено той разговаря с Рита. Той я подготви за показанията ѝ. Посещаваше я в затвора всеки ден, но не ми позволи да го придружа.
– Моля?
– Така и не ме взе със себе си, за да разпитам Рита.
Франк Менендес запали бавно пурата си, размишлявайки над думите ми. Той се облегна назад и се загледа в дима, който се изви към тавана.