– Три седмици достатъчни ли са? Втори януари? – попита съдията, след като хвърли на Морган пронизващ поглед, който показваше, че новият съдия от Меса не вярва на опитния адвокат от Финикс. – Ще разгледаме делото на мис Едингтън в понеделник сутрин, девет часа.
53
На улицата Морган спря рязко. Той се приведе напред и сложи ръце на коленете си. После се изправи и пое дълбоко въздух.
– Как си позволява този нещастник да осъжда още от сега момичето? Трябваше да подадем молба за отвод и да го изритаме от случая. – Той продължи, гледайки сърдито напред, а сенките ни се разстлаха пред нас на Джеферсън Стрийт. После, докато пътувахме в асансьора на офиса, яростта на Морган като че ли се смекчи. – Ще се изложим жестоко, преди всичко да приключи. Мразя това проклето дело!
Като слязохме от асансьора, чух някой да казва: „Здравейте, мистър Маккензи“, а щом се обърнах, зърнах Полин Адеър, която стоеше във фоайето. Беше с лъскави обувки с високи токчета.
– Здравейте – отвърнах. – Как сте?
Морган просто продължи. Полин Адеър извика след него:
– Дани.
Той спря.
– Искам да обсъдим онзи въпрос. – Тя се доближи до него, хвана го за ръката и добави: – Трябва да седнем и да изясним всичко.
Докато Полин говореше, аз погледнах зад нея към края на фоайето, където започваше коридорът. В сенките стоеше Ан Хейстингс, отпуснала ръце до тялото. Отначало помислих, че иска да говори с Морган, но в следващия миг тя ми помаха и се усмихна вяло. После се обърна и се отдалечи бързо. Морган и Полин Адеър минаха бавно през фоайето, а аз ги последвах.
– На колко възлиза сметката ти във фирмата? – поинтересува се Полин.
– Не съм сигурен – отговори Морган.
– Господи, Дани. Трябва да намерим начин да седнем с нея и да ѝ покажем цифрите. Наистина ли не следиш сметката си?
– Мисля, че е около осемдесет хиляди долара.
– Ще говоря с Пол Бътлър. Той знае какво получава всеки, и то до последния цент.
– Не искам да го замесваме. Аз сам ще науча.
– Колко струва грозният форд, който караш?
– Не знам – отвърна Морган, докато влизаха в кабинета му, и затвори вратата след себе си.
54
Два дни по-късно вдигнах очи от бюрото и видях Морган, който остави чашата си с кафе пред мен. Той се настани на един стол, извади цигара и ме изгледа.
– Наистина вярваш, че Рита е излъгала, нали?
– Да – отговорих прямо.
– Странно – каза той. – Чул си самодоволния коментар на Уесли Пиърс, че Джоана Барнс е лесбийка, който не е проверен от никого и най-вероятно не е нищо друго освен долна клюка. Полин твърди, че Рита е лесбийка. Е, мога да те уверя, че всичко е пълна глупост. После си научил, че Джоана Барнс се е преместила. В резултат на това ти и Франк сте си въобразили, че някой е подготвил страховита конспирация и се преструвате, че вярвате в нея.
– Забрави за самолетната резервация.
– Да – каза той. – Нещо, избълвано от компютъра. Нека ти задам един въпрос. Преди да доведеш Джоана Барнс тук, направи ли резервация на нейно име?
Замислих се.
– Да – отговорих.
– Така ли? Преди единайсет часа във въпросната съботна вечер?
– Чакай да помисля – отвърнах. – Обадих се от „Хенри Африкас“. Вероятно е било към девет.
– Остави ли им телефонния ѝ номер?
– Не си спомням.
– Не трябва да забравяш такива неща.
– Бях малко пиян.
– Знаеше ли номера ѝ, когато позвъни на авиокомпанията?
Направих пауза, опитвайки да си спомня.
– Мисля, че да. Брат ѝ ми го беше записал.
– Ето, виждаш ли? – рече Морган. – Най-вероятно си го казал на служителя в компанията. Обикновено те питат за номера. Сигурно са сбъркали и са въвели погрешно още една резервация за събота вечер в компютъра. Джоана никога не си е резервирала билет. Ти си го направил.
Морган изрече последното, сякаш то обясняваше принципа на самолетните резервации, а аз предпочетох да замълча, без да издавам колко много ме е озадачила теорията му.
– Тя излъга, че е работила в „Скидмор“ – напомних му накрая.
– Откъде знаеш? Може би някой от партньорите във фирмата ѝ е предложил място, без да уведоми мениджъра на „Човешки ресурси“. Или – допълни той – някой я е окуражил твърде много и тя си е помислила, че е получила работата още преди да я назначат.