Една руса жена в шерифска униформа подаде глава през вратата.
– Да, Бък?
– Ще ми направиш ли услуга, Беки?
– Разбира се.
– Увеличи образа на жената до тринайсет на осемнайсет, подготви други снимки за сравнение и повикай Дребния да дойде тук от затвора. Искам да я погледне. – После Бък Съсман се обърна към мен. – Жената се е записала под името Джули Беласио. – Той ми показа лист от книгата за посетители.
– Това нейният почерк ли е?
– Не, на Албърт.
Беки се върна с уголемения портрет на Джоана и го сложи на масата заедно с фотографии на други жени.
– Всички ли са бели, Беки? – попита Съсман.
– Не, Бък – изсъска язвително тя. – Сравнила съм я с куп ескимоски дребосъци. Боже! – Беки ме погледна. – А правя това само от петнайсет години!
– Добре, нека видим.
Бък Съсман се наведе над снимките, които според Беки изобразяваха „арийски жени на възраст около трийсет“.
– Браво, Ребека. Повикай Дребния.
След малко при нас се появи ниският надзирател.
– Добре, Дребен – каза шерифът. – Да видим дали ще разпознаеш жената, посетила Рита Едингтън. – Помощник-шерифът разгледа снимките, а после се върна на всяка по няколко пъти. – Е, Дребен? Откриваш ли я?
– По дяволите, Бък, не съм сигурен.
– Опитай, мамка му.
Дребния се втренчи отблизо в снимките.
– Ако е някоя от тях, то определено е тази тук. – Той се извърна към Бък Съсман и му показа плахо снимката на Джоана Барнс. – Изглеждаше също толкова добре, но не съм убеден, че е тя.
57
Отправих се към бар „Дюрантс“. Самият Джак Дюрант седеше вътре с една пищна мадама на около петдесет и пет, с гарвановочерна коса и тежък слой грим. Тя се бе притиснала в него.
– Налей питие на господина! – извика собственикът на бармана през гъстия дим и глъчката. – И още едно за дамата.
Взех бърбъна и вдигнах ниската чаша към домакина.
– Трябваше да построя мястото! – изкрещя той. – Изритаха ме от всички други ресторанти във Финикс. Знаеше ли това, скъпа?
– Мисля, че си го споменавал, Джак – потвърди гостенката му.
След известно време мистър Дюрант и дамата се усамотиха в едно сепаре в задната част на заведението, а аз седнах на висок стол на бара. Отпих от бърбъна и си помислих как Ферис Едингтън и снаха му са си говорили в недовършената стая, необезпокоявани от надзирателката. Представих си как той я е посещавал всяка нощ. В съзнанието ми изплуваха контурите на едрото му, изправено тяло, което слиза по обвитата в сенки рампа и изчезва в мрака пред входа.
Докато седях на бара в „Дюрантс“, пиейки бърбън и размишлявайки над тези неща, за пръв път осъзнах, че страдам от късогледство и се налага да сложа очила. Входната врата се отвори и в заведението влезе жена. Беше сама. Успях да различа, че е висока, стройна и елегантно облечена, но не я видях толкова добре, че да разпозная лицето ѝ. Тя се насочи към моя край на бара. Като наближи, разбрах, че е Ан Хейстингс.
– Какво правиш тук? – попита тя и сложи ръката си върху моята.
– Отбих се, за да изпия едно – отвърнах. – А ти?
– Омръзна ми да гледам телевизия.
– Ти гледаш телевизия? Не предполагах – казах.
– Ето, виждаш ли – отвърна тя. – Правя го.
Барманът дойде и тя си поръча кутийка „Коорс“. Когато я донесе, Ан надигна бирата и каза:
– Да пием за по-щастливи дни. Струва ми се, че не са били толкова отдавна.
– Искам да те поканя на вечеря.
– Това е най-милото нещо, което са ми казвали от две седмици насам.
– Не съм те виждал точно толкова време.
– Избягвах те.
– Защо? – попитах.
– Не знам.
– Къде е Морган?
Тя си пое дълбоко въздух.
– Нямам представа. – Ан ме погледна в очите и въздъхна. – Не иска да ме вижда.
– Защо?
– Мисля, че го карам да се чувства зле заради някои неща, които е направил в живота си.
– Той не иска да вижда и мен – казах. – Поне през повечето време. Мисля, че е поради същите причини.
– Нали нямаш предвид нещата, които е правил с мен?
– Не. По-скоро онези, които е правил с Рита Едингтън.
– О! – възкликна тя, очевидно облекчена, и отново надигна бирата си. – Да. Чух, че делото се е обърнало. Мислих за това.
– И какво измисли? – попитах.
– Демоните на Морган са по петите му.
Разсмях се.
– И така може да се каже.
Тя се обърна и погледна към другия край на бара, а аз разбърках питието си, наблюдавайки почти съвършения ѝ профил.
– Мога ли да те попитам нещо, Ан?
– Да.
– Какво виждаш в него? В Морган. – Тя извърна глава и ме изгледа продължително. Залюлях се на стола. – Извинявай – казах. – Това не е моя работа. Не си длъжна да…