Хуан Менчака седеше в коридора.
– Ти пак ще го разпиташ – нареди ми Морган.
Приближих се до Хуан.
– Хуан – попитах, – спомняш ли си, че на първото дело ти не беше сигурен дали Рита е стреляла с оръжието?
– Да.
– Ще кажеш същото за Миранда, нали?
– Да – обеща Хуан.
Обиколих целия пети етаж и се върнах при Морган, който седеше прегърбен на една бетонна пейка, опрял лакти на коленете си и с цигара в ръка.
– Видя ли Рита?
– Със сигурност не е на този етаж – отвърнах. – Проверих навсякъде, дори в женската тоалетна.
– Трябва да внимаваш. Понякога там има съдебни заседатели.
В съдебната зала Хаузър прекара още половин час в обсъждане на балистични въпроси – ъгъла, под който бяха влезли куршумите, позата на жертвата, разстоянието до извършителя. Започнах да се чудя дали той не си е съчинил нова теория, нещо, което според съдебната експертиза да доказва, че Миранда е стреляла с оръжието. Надрасках съмненията си на една бележка и я подадох на Морган, а той ми я върна с отговора: „Печели време. Все още се опитват да намерят Рита. Затова няма никой с него на масата на обвинението. Всички са се впуснали да я търсят.“ Изведнъж той придърпа към себе си жълтия бележник и прибави: „Той знае, че здравата го е загазил.“
Вратата на съдебната зала изскърца. Обърнах се. Беше Хуан Менчака. Хаузър го призова да заеме свидетелското място и след четирийсет и пет минутен директен разпит аз зададох единствения си въпрос.
– Мистър Менчака, от онова, което сте видели – казах, без гласът ми да трепне, – не можете да кажете дали Миранда Едингтън или майка ѝ е стреляла с оръжието, нали?
– Точно така – отвърна Хуан просто и кратко.
– Благодаря, мистър Менчака.
Отправих се към мястото си. Тъкмо щях да седна, Хуан добави още нещо.
– Ако някой го е убил, то е била Рита.
Вдигнах очи. Бях по-изненадан, отколкото при спонтанната му подкрепа в защита на Рита. Не вярвах на ушите си. Нито пък и самият Макс Хаузър, който седеше като прикован на стола си.
– Рита го е направила – натърти Хуан.
Хаузър се съвзе и скочи на крака.
– Възразявам! – избухна той.
– Приема се!
Хуан обаче продължи.
– Това са глупости! Миранда не е убивала никого.
– Сър! – изкрещя Елдън Фелпс. – Съдът прие възражението на обвинението! Замълчете!
– Но това е смешно. Направо…
– Мистър! – извика Елдън Фелпс и го посочи с пръст.
Но Хуан не спря. Той продължи да говори за абсурдността на процеса, а заседателите и аз го гледахме недоумяващо. Усетих как Морган застава зад мен. Той ме побутна внимателно, за да седна. После зае мястото си и ми сигнализира с ръка да не се намесвам в спора. Кимнах, а той ми намигна. Двамата вперихме поглед в Хуан, който се мяташе като едра риба, а Елдън Фелпс приличаше на рибар с прекалено малка въдица. Докато Хуан се бореше със съдията, осъзнах, че той се опитва да се поправи заради това, че бе преиначил истината по време на първото дело. Преиначаването беше незначително, но и двамата го бяхме усетили, а сега той се чувстваше виновен.
Погледнах към Морган. Бе свел глава. Не проявяваше ли внезапно и дълбоко разбиране към Хуан? Споделено чувство на вина, че си бе играл безразсъдно с истината, а оттам и с живота на Миранда? Морган се извърна към заседателите и видя, че никой не гледа към него. И се усмихна.
– Несправедливо е! – крещеше Хуан.
– Подновявам възражението си! – извика Хаузър.
– Има ли причина да задържим свидетеля? – попита съдията.
– Не, ваша светлост.
– Сър, вие сте свободен.
Хуан забеляза, че приставът се приближава към него, и сам слезе от свидетелското място.
– Ще продължим заседанието утре сутринта в девет часа – обяви Фелпс. – Съдебните заседатели са свободни дотогава. Дами и господа, помнете инструкциите на съда. Нямате право да говорите с никого за процеса. Забранено ви е да четете вестници, да гледате или слушате новини по телевизията и радиото. Моля двете страни по делото да останат в залата. Искам да обсъдим някои въпроси. – Съдията ме изгледа студено, докато изричаше последната си заповед.
Заседателите напуснаха залата, а аз се подготвих за предстоящото порицание.
– Мистър Маккензи.
– Да, ваша светлост.
– Не съм напълно сигурен какво се случи току-що. Не знам как стана. Но не бива да се случва никога повече.
– Съжалявам, господин съдия.