Зад ниската сграда завихме вдясно и пред нас се разкриха други постройки, зад които, в най-отдалечения край на затвора, се издигаше малък бетонен блок.
– Къщата на смъртта – прошепна мрачно Галахър.
Морган забави крачка. Ние всички, дори и надзирателят, направихме същото. Като че ли се движехме на забавен каданс. Запълзяхме към малката сграда, сякаш теглени напред от затворническия служител. Морган изглеждаше твърде блед. Лицето му беше още по-бяло, отколкото на слизане от кадилака на Галахър минути по-рано. Същата сутрин, като ми се обади, за да ме събуди, Морган ми се бе сторил наред. Беше добре и докато закусвахме в Апачи Джънкшън. Тогава ми разказа за футболния мач, който бе гледал по телевизията предишния ден. А и целият път до затвора в кабриолета на Галахър ми се стори доста приятен – просто едно чудесно пътуване през пустинята на зазоряване. Никой от нас не бе споменал защо отиваме във Флорънс. Но сега, като гледах Морган, осъзнах, че дни наред не бе мислил за нищо друго. Беше на края на силите си. Той спря и се загледа в малката сграда. За момент си помислих, че ще се върне. Но той продължи да върви, а ние с Галахър го последвахме.
Вратата се отвори и отвътре излезе мъж в официален костюм.
– Добро утро, мистър Морган.
– Добро утро, господин директор – отговори сухо Морган.
– Мистър Галахър?
Том се здрависа с мъжа.
– Мистър Маккензи?
– Да, сър – казах нервно и го поздравих.
Той се обърна към надзирателя.
– Опразнете двора – заповяда той. – Искам всички затворници да бъдат заключени в килиите си. Искам всеки надзирател да бъде въоръжен и да заеме позиция. Когато приключите, доведете Роубък. Ще бъда в кабинета си, в случай че губернаторът се обади.
Двамата мъже се разделиха, а Морган, Галахър и аз влязохме в малката невзрачна постройка.
Всичко вътре беше в бледозелено – цвета, с който боядисват училищните дъски и който трябва да действа успокоително. Спомням си добре цвета и проветривата стая. В средата, оградена с въже като музеен експонат, се издигаше малка шестоъгълна кутия от стомана, напомняща на космическа капсула. Около нея се бяха събрали няколко журналисти. Всички те познаваха Морган и нямаха търпение да разговарят с него. Той отговори на въпросите им, като през цялото време изглеждаше спокоен.
Газовата камера беше с прозорци от всички страни. Вътре се виждаше единствено метален стол с колан, който напомняше на седалка на влакче в увеселителен парк. Докато Морган разговаряше с журналистите, Галахър и аз разгледахме камерата.
– Как функционира това проклето нещо? – попита Галахър надзирателя, който стоеше до въжето.
Той ни заведе до другия край на стаята, откъдето имаше по-добра гледка към вратата на газовата камера. С добре трениран монотонен глас надзирателят ни обясни, че под стола се намира малък контейнер, пълен с киселина. Над него висеше капсула с цианид. Той посочи своя колега, който стоеше до вратата в другия край на стената. До него имаше лост и телефон. В девет часа трябваше да се обади директорът на затвора. Той щеше или да съобщи, че губернаторът е отменил екзекуцията, или да заповяда на надзирателя да дръпне лоста, който задейства падането на капсулата в киселината. Единственият въпрос беше кога човекът, затворен в камерата, ще се задуши.
Вратата зад газовата камера се отвори и в помещението влезе едър чернокож мъж, придружаван от трима надзиратели и един свещеник. Затворникът носеше бели памучни панталони и бяла риза. Беше обут с високи черни обувки. Краката и ръцете му бяха оковани с тежки вериги. Погледът му зашари из цялата стая, сякаш търсеше място, откъдето да избяга. Мъжът видя камерата и си пое дълбоко въздух. Тялото му започна да се тресе. После зърна Дан Морган и прошепна нещо на единия надзирател. Бе му разрешено да се приближи до адвоката си. Морган се опита да каже нещо, но не беше в състояние. Тайрон Роубък заговори пръв.
– Мистър Морган – каза той, – аз само…
– Казах ти да ми викаш Дан – прекъсна го Морган.
– Аз само… Дан… исках да ти благодаря. Ти си единственият човек, на когото някога му е пукало за мен.
Останалите мъже се отдръпнаха от Морган и клиента му, дори и надзирателите. Помъчих се да чуя думите на Морган, но той не каза нищо. Погледнах го отблизо и видях, че по бузите му се стичат сълзи. Тайрон Роубък продължи:
– О, стига, недей така. Ти стори всичко, което можа. Ти си добър човек… Дан.
Надзирателите пристъпиха към тях и внимателно побутнаха мъжа към камерата. Морган продължаваше да плаче. Поиска ми се да избягам – присъствието ни там щеше да го смути. Галахър ме измъкна от ситуацията.