– Дай ми един бърбън, Ханк – помоли той бармана.
Питиетата дойдоха. Пресуших половината халба. Галахър се зае с кафето си, а Морган се втренчи в бърбъна, сервиран в ниска, тежка чаша с лед. Той тъкмо посягаше към нея, а Галахър гледаше по-уплашено, отколкото при падането на капсулата под стола на Тайрон Роубък, когато чух силно затръшване на врата. Погледнах над празните метални маси към мъжа, който току-що бе излязъл от тоалетните. Беше морски пехотинец и веднага си пролича, че е пиян. Не че косата му бе разрошена – беше твърде къса за това. Униформата му също не беше в безпорядък. Вратовръзката му бе вързана на перфектен възел, а дрехите му бяха изгладени и спретнати, включително и фуражката, прилежно сгъната на колана. Единствено очите издаваха състоянието му, или по-точно блясъкът в тях, както и нестабилната му походка, сякаш се опитваше да запази равновесие в бурно море. Беше безнадеждно и затрогващо пиян. Пехотинецът се заклати към бара, където го чакаше питието, върху което бе работил последно, но краката му не издържаха и той се стовари на пода. Униформата му беше със сержантски нашивки.
Морган погледна младия войник. После питието, към което бе посегнал. И отново морския пехотинец.
– Мили боже! – въздъхна барманът. – Този човек! – Той излезе иззад бара и се наведе над момчето. – Хайде, приятелче, трябва да си тръгваш.
Пехотинецът изсумтя нещо, което приличаше на отказ. Промърмори, че не може да стане. Една сервитьорка се опита да го придума да се изправи, но имаше същия неуспех като бармана.
– Извикай ченгетата! – извика ѝ той.
Морган се изправи.
– Чакай малко, Ханк. – Той се доближи до младия мъж на пода и се наведе над него. – Ако наистина си пехотинец – каза Морган, – трябва да помръднеш шибания си задник от този шибан под и да се разкараш оттук.
Сержантът стана бързо и излезе на слънчева светлина, а Морган взе бърбъна от масата и го изля в саксията на една оклюмала бостънска папрат до автомата за цигари – растение, което и без това нямаше място в Бейзлайн Тавърн.
21
След като закарахме пехотинеца до къщата на чичо му в Чандлър, се върнахме в офиса. Намерих бележка на бюрото си, която гласеше, че трябва да се обадя на Сю Менендес. Набрах номера ѝ.
– О, да, мистър Маккензи. Благодаря ви много, че се обаждате. Съпругът ми иска да разговаря с вас.
Мина доста време, докато тя някак си успя да му подаде телефона, и аз чух гласа му, който звучеше по-добре от преди.
– Дъглас – каза той. – Чудех се дали имаш нещо против да те поканя на чаша чай.
– Не, сър – отвърнах. – Разбира се, че нямам. – Направих кратка пауза, след което попитах: – Кога да дойда?
– Какво ще кажеш за веднага?
Той ме чакаше в зимната градина в задната част на къщата. Този път бе седнал и изглеждаше много по-добре, отколкото вечерта, когато го срещнах за пръв път. На масата пред него имаше електрическа пишеща машина, около която бяха разпилени множество книги и писма. Сю Менендес ни донесе чай и се оттегли. На масата имаше бутилка от познатата текила и Франк Менендес си сипа малко в чая. Този път не ми предложи от нея.
– Чух, че си придружил Дани на екзекуцията на Тайрон Роубък тази сутрин – каза той.
– Да, така е.
– Как мина? – попита той.
Как трябваше да отговоря на такъв въпрос? На устата ми бе да кажа „много добре“, но се усетих и в крайна сметка описах подробно какво се бе случило. Не скрих дори, че Морган е повърнал на пода. Усетих, че тази подробност нарани Франк. Той кимна.
– Мислиш ли, че Дани ще се оправи?
Отвърнах, че вярвам в това. Разказах му за Бейзлайн Тавърн, морския пехотинец, бърбъна и бостънската папрат.
Той каза:
– Проклет да съм! – После добави: – Виж, Дъг, причината да те поканя тук е случаят „Едингтън“.
– Да, сър.
– Защо, за бога, Ферис иска да защитаваме тази жена?
– И Дан го попита същото – отвърнах и описах на Франк Менендес срещата ни в офиса на ранчото в деня на убийството.
– Е, какво отговори Ферис?
– Каза, че семейството му ѝ е задължено. Просто настоя да я защитаваме. Нищо повече.
Франк Менендес се замисли, отпи от чая си и зарея поглед из слънчевата стая, вслушвайки се в музиката от радиото.
– Красива е, нали? – попита той. – Разпознаваш ли какво е?
– Май Шуберт. Квинтетът „Пъстървата“.
Той вдигна чашата си към мен и кимна одобрително.
– Разкажи ми откъде е Рита.
– Мисля, че е родена в Уинслоу, но учеше в гимназията в Меса.