– Звучи ми, сякаш тя се вцепенява, когато някой ѝ обръща внимание.
– Искате да кажете, че може да контролира състоянието си?
– Нямах предвид, че симулира – отговори докторът. – Но ви гарантирам, че не може да остане в една и съща поза през цялото време. Например трябва да яде, нали така?
– Не се бях сетил за това – каза Морган.
– Понякога се налага да храниш насила пациентите. Виждал съм дори случаи, в които го правят интравенозно. Но обикновено те се хранят без проблем. И го когато никой не ги вижда. Биха лапнали всичко, до което се докопат.
Седяхме повече от два часа и слушахме обясненията на д-р Епстийн относно състоянието на Миранда Едингтън и ужасната емоционална травма, която вероятно го бе причинила. В края на разговора той се съгласи да свидетелства за защитата.
– Има едно нещо, Дан – каза Епстийн, докато се изправяше, за да си тръгне. – Ние само предполагаме, че тя страда от кататония. Трябва да познавам физическото ѝ състояние. Разбирам проблемите със съдията, но ако ми осигурите добро описание на очевидец, то може да ми спести неприятни изненади по време на кръстосания разпит.
– Направихме всичко по силите ни, Гидиън – каза Морган извинително.
– Може да се окаже важно – отвърна експертът. – Дори критично.
Джоузефин повика такси, което да закара лекаря до летището. След като той си тръгна, Морган се отпусна на стола си.
– Напомни ми да му платим преди произнасянето на присъдата. Последния път, когато го използвахме, той научи, че сме спечелили, преди да ми изпрати сметката. Направо ни одра кожата.
– Съдебните заседатели ще харесат ли бижутата, които носи? – попитах.
– Не се притеснявай – успокои ме Морган. – Гидиън Епстийн е достатъчно умен, за да не се появи в този вид пред заседателите в Аризона.
23
Отпътувах с колата към родната ми къща в Меса, за да потърся снимка на Рита Едингтън за Франк Менендес. Знаех, че ще открия стар годишник от гимназията, но се надявах да намеря и други фотографии. Спомних си, че майка ми пази няколко снимки на семейство Едингтън.
Последно бях живял там като студент. Баща ми тъкмо бе починал и майка ми се бе преместила в Калифорния. Сега преговаряше да продаде къщата на група доктори, които възнамеряваха да я срутят и да построят клиника. Огледах предметите наоколо: рояла, картините, книгите на майка ми, мраморната масичка за кафе и огледалото с позлатена рамка – всички покрити с дебел слой прах.
Преди, когато се връщах у дома след дълго отсъствие, къщата се изпълваше със спомени от детството ми. Спомени за следобедите, в които се прибирах от училище или играех голф. За роднини – чичовци, лели и братовчеди, които слизаха от окръг Навахо в долината заради топлото време. За моята баба. Спомнях си за нейните празненства, на които често присъстваше Ферис Едингтън. Някой ми бе казал, че Франк Менендес е бил на едно от тези събирания, но тогава съм бил твърде малък, за да се запозная с него. Понякога старата къща ми напомняше на моя починал брат. Но сега, докато стоях сам в прашната всекидневна, изпълнена с приглушена светлина, всички онези спомени отстъпиха място на годините от моето следване, прекарани там – късните вечери, когато се прибирах капнал от умора, пиех няколко бутилки бира, за да заспя и да получа макар и мимолетното успокоение, че няма да се проваля. Спомних си за коледите, пропилени през всичките тези три години, заради ожесточеното учене. Тогава научих какво означава да си стресиран и уплашен. Докато стоях там тази вечер, споменът никак не ми се понрави.
Отидох бързо в малкия кабинет, където майка ми държеше албумите си. Заразлиствах ги и накрая намерих една подходяща снимка, направена на Уайт Ривър над Макнари, в местността Шийпс Кросинг. На нея присъстваха родителите ми, Ферис Едингтън и Травис. И, разбира се, Рита. Те стояха на моста, който пресичаше реката. Стори ми се, че Рита е по-близо до Ферис, отколкото до Травис. Снимката беше от 1959 г. Разбрах това от модела на кадилака на Ферис, който бе паркиран на заден план до реката. Той си вземаше нов кадилак всяка година. Понякога баща ми купуваше старите му коли. Рита се виждаше ясно и цветът на косата и очите ѝ се открояваше добре. Тя не изглеждаше много по-различно, отколкото на срещата ни в затвора. Бях сигурен, че съм изпълнил желанието на Франк Менендес, и поех на запад към Финикс.
Сю Менендес ме заведе до маса, която бе аранжирала с кристални чаши, сребърни прибори и цветя. Франк Менендес вече бе заел своето място.
– Ще вечеряме скоро, мистър Маккензи – каза тя. – Нека ви предложа нещо за пиене. Какво желаете?