– О, стига – отвърнах.
– Не, така е. И аз не го вярвах преди. Но сега съм сигурен. Залозите са прекалено високи. Това е състезание. Всеки иска да победи и някой винаги го прави. А друг винаги губи. Никой в тази страна не иска да е губещ, затова хората се обединяват в отбори, които мамят и лъжат. – Изгледах го недоверчиво. – Ще ти дам пример. Помниш ли съдебния лекар, който свидетелства на предварителното изслушване на Рита?
– Да, доктор Уолас.
– Сещаш ли се за момента, в който го принудих да признае, че аутопсията не показва дали Рита или Миранда е застреляла Травис?
– Да. Той се държа агресивно. Продължи да говори неща в полза на Хаузър. А знаеше много добре, че това е против правилата.
– И още как. Жената е обвинена в предумишлено убийство. Може да свърши в газовата камера. Нима има по-важен момент, в който свидетелите трябва да бъдат искрени? – Морган се наведе над мен, сякаш наистина очакваше отговор на своя въпрос, но преди да успея да кажа нещо, той допълни: – А копелето говори такива глупости. – Той се обърна рязко и се огледа из ресторанта. – Ей, Мейсън! Донеси ни по още едно. – Той изпи половината бира, преди да се върне към разговора ни за съдебния лекар. – Но какво трябваше да направим? Той дори не излъга, а просто прекрачи малко границата. Не можехме просто да дискредитираме кучия син. Нямахме достатъчно оръжия в арсенала си, а и ако се бяхме опитали, останалите нямаше да го одобрят. Щяха да си помислят, че се държим враждебно. Вероятно така е по-добре. Но е важно винаги да контролираш свидетелите. – Морган вече говореше провлачено, но аз продължавах да го слушам като омагьосан. – Трябва да се пазиш именно от такива като него, експерти с титли пред името си: доктор на медицинските науки, заклет счетоводител и т.н. Плащат им, за да лъжат, а те го практикуват и стават все по-добри.
– Кое е правило номер две? – попитах.
– Моля? – каза той. После удари по масата и ме посочи с пръст. – Никога, никога не задавай въпроса „Защо?“.
– Защо? – учудих се.
– Понеже тъпото копеле ще ти обясни защо. А ти не искаш да дадеш на злонамерения свидетел възможността да се измъкне от мястото, където си го приклещил. Никога не бива да казваш „Защо?“, „Обяснете“ или „Какви са причините да споменете това?“. – Докато говореше, гласът му стана писклив и той разлюля женствено глава. – Никога не питай: „Е, господин свидетел, ако не сте видели побоя, откъде сте толкова сигурен, че клиентът ми му е отхапал ухото?“ – Зяпнах го учудено. – Всеки път отговорът ще е един и същ, Дъг. „Е – ще отвърне той, – видях как го изплюва.“
– Уф – казах и се засмях.
– Стар виц, Дъг. Но не е ли достатъчно красноречив?
– Мисля, че схванах идеята – отговорих. – Кое е правило три?
– Не задавай излишни въпроси. Щом получиш от свидетеля онова, което искаш, си седни и замълчи.
– А правило четири?
Морган се обърна отново към сервитьора.
– Донеси ни още две бири, Мейсън. – Той отново ме погледна. – Какво каза?
– Правило четири?
– А, да. Не им позволявай да повторят казаното по време на прекия разпит. Така само ще го напомниш на всички.
– Правило пет?
– Бъди лаконичен. По този начин ще придадеш по-голяма тежест на изводите си. – Седях като хипнотизиран, докато Морган разказваше истории за свидетели, които е предпочел да пощади, и се наслаждаваше на спомените си за онези, които е разобличил. – Не забравяй едно, Дъг. Най-добрият адвокат в съда, когото някога съм срещал, е Франк Менендес. – Той стовари ръцете си върху масата. – Трябва да се махаме оттук. Започвам да се напивам.
– Почакай.
– Какво?
– Чух, че си изготвил наръчник за водене на кръстосан разпит.
– Така е.
– Защо не го публикуваш?
– Защото не искам да дочакам деня, в който всеки прокурор в града ще използва написаното вътре срещу собствените ми свидетели.
– Ще ми дадеш ли да го прочета?
Той спря погледа си върху мен и го задържа дълго.
– Може би – каза накрая. – Някой ден.
26
По някое време през нощта чух настоятелно тропане на външната врата. Слязох сънен по стълбите от горния етаж на мезонета, отворих и в тъмнината срещу мен разпознах блещукането на цигара, а после чух провлачения аризонски акцент на Дан Морган.
– Облечи се. Отиваме на едно място.
Не го попитах нищо. Просто се облякох и го последвах уморено към колата му. Когато се събудих напълно, осъзнах, че пътуваме на изток по Кемълбек Роуд.
– Къде отиваме? – поинтересувах се.
– Трябва да видя момичето – отвърна той.