– Моля?
– Трябва да видя Миранда Едингтън.
Отне ми известно време, за да осмисля думите му.
– Не бива да го правиш – заявих.
– Кой го казва?
– Джейк Ашър… съдията… докторът, както и да беше името му.
– Харди – подсказа ми Морган. – Те само ни забраниха да видим медицинското ѝ досие. Не ни казаха, че не може да я посетим.
– Поиска ли разрешение да я видим?
– Не – отговори той.
– Възнамеряваш да се промъкнеш в болницата, нали? – казах.
Морган се обърна към мен и в нощта, отчасти огряна от луната, успях да видя единствено очите му. Отначало долових враждебност, но после разбрах, че е просто притеснение. Може би Морган беше точно толкова уплашен, колкото и аз самият.
– Да – отвърна той и отново се загледа в пътя.
– Защо?
– Защото ще призова Гидиън Епстийн да свидетелства за състоянието на Миранда Едингтън. А тъй като той няма как да я види, ще се наложи да му задам хипотетични въпроси, основани на предположения за сегашното ѝ състояние. Не искам след това Макс Хаузър да повика свидетели, според които предположенията, въз основа на които разпитвам Гидиън, са ненадеждни. Трябва да му я опиша, Дъг. По начин, който ще ни свърши работа.
– Това каза и той, когато беше тук. Помоли ни за описание на Миранда.
– Точно така – потвърди Морган.
Той продължи да кара и ме остави да размишлявам върху чутото. Замислих се колко ли време щеше да им отнеме да ни изправят пред съвета на Адвокатската колегия, след като ни хванат как влизаме с взлом в болницата. Зачудих се и защо ме бе взел със себе си. Толкова ли е уплашен, че се нуждае от морална подкрепа, която само едно съзаклятие може да осигури? Каквато и да бе причината, не исках да се замесвам. За миг бях на път да го помоля да спре, за да сляза, но после го погледнах отново. Лунната светлина подчертаваше белезите на бузите му и яростната решителност в очите му и аз не бях в състояние да проговоря. Реших да остана с него.
Никога не бях виждал болницата „Кемълбек“. Предполагах, че е място, където се възстановяват богатите, когато им хрумне, че са депресирани, объркани или алкохолизирани. Спомням си, че очаквах да видя някакво луксозно място, ако не величествено, то поне очарователно, с красиви градини, където се разхождат влиятелните хора от Източното крайбрежие и се наслаждават на чистия въздух на пустинята. Предполагах, че прилича на „Билтмор“ или „Кемълбек Ин“. Но болницата „Кемълбек“ се оказа невзрачна едноетажна сграда от цимент, построена в средата на жилищен комплекс. Около нея се издигаха портокалови дървета и въпреки че беше нощ, отпред все още се вееше американското знаме. От едната страна на сградата имаше прозорец от дебело стъкло, през което се виждаше, както успях да разпозная от далечината, слабо осветеното фоайе. Вътре беше много чисто и подредено, а на едната стена висяха документи, които приличаха на грамоти. Видях всичко това, докато Морган караше бавно по Трийсет и четвърта улица, а аз се взирах съсредоточено между сенките на портокаловите дървета.
Едно нещо отличаваше сградата – зад нея се извисяваха стръмните склонове на планината Кемълбек, която подобно на Гибралтар приличаше на могъщ покровител. Докато Морган бавно обикаляше, луната осветяваше планината и тя се открояваше ясно на хоризонта. За миг ми се стори, че е изплюла луната като огнено кълбо, за да освети мястото, което закриляше – сцената на замислената от Морган операция.
– Ако ни хванат, ще ни отнемат ли адвокатските права?
– Няма да ни хванат.
– Откъде знаеш?
– Пийт Медина е проверил всичко. Има само един човек от охраната, а медицинските сестри правят нощните си обиколки в полунощ и в четири часа сутринта. Хайде, да влизаме.
Преди да се усетя, той бе паркирал колата в сенките в северната част на паркинга и ние се движехме бързо на изток, привели тела. Изведнъж Морган спря зад един плет от олеандър, отмести няколко листа и надникна през дупката. Крилата в двете краища на болницата лежаха под ъгъл и гледаха на изток към планината, като ограждаха голяма поляна помежду си. От другата страна имаше плувен басейн, волейболно игрище и няколко тенис корта. Зад тях се издигаше ограда, на която се бе облегнал униформен мъж и гледаше към планината.
– Тя е в стая номер петнайсет – прошепна меко Морган.
– Как разбра?
– Пийт ми каза.
– Къде се намира стаята? – попитах, едва успявайки да си поема въздух.
– Мисля, че е ей там. Трябва да се промъкнем покрай стената, преди тоя да се обърне.
– Сигурно има още хора – предположих. – Сестри, лекари и други служители.