– Не. Тук не е толкова оживено. Да тръгваме.
Шмугнахме се през плета и се промъкнахме покрай стената на болницата, където висеше табела „Ресторант – диетично хранене“. В този миг чух нещо и подскочих.
– Дан, там има някой.
– Сигурно е само котка, по дяволите. Да вървим.
– Ами ако при Миранда има сестра? Или някой от охраната?
– Няма.
– Откъде знаеш?
– Повярвай ми, знам. Хайде.
Придвижихме се от северното към южното крило на болницата. Редяха се дървени врати с номера, които гледаха към тротоара подобно на стаи в старомоден мотел. Преди да стигнем до тях, пред нас изникна стъклена врата с табела „Документация“. Морган спря и се загледа в думата. Той допря ръка до стъклото, сякаш за да предпази очите си от някакво невидимо сияние, а после се приближи по-близо, за да надникне вътре. Огледа помещението зад вратата, като несъмнено търсеше шкафовете с папките на пациентите или по-точно един конкретен с буквата „Е“.
– За бога, моля те – казах. – Дори не си го помисляй.
Отдъхнах си, когато накрая той продължи към номерираните дървени врати. Стигнахме до стая номер петнайсет и Морган се обърна към мен, за да ми даде инструкции. Въпреки че гласът му едва се чуваше, прозвуча изключително напрегнато.
– Ако детето се събуди – промълви той, – до олеандровите храсти има само петдесетина метра. Разбра ли?
– Да – отвърнах.
– Тичай, колкото можеш по-бързо. Ясно ли ти е?
– Да.
Той извади кредитна карта и точно като по филмите я прокара между вратата и касата, а аз стоях до него, чудейки се колко ли бързо може да запали форда, ако се наложи. Вратата се открехна и през нея нахлу сноп светлина.
– Лампата свети – казах.
– Да – отвърна Морган.
Той побутна вратата и се промъкна вътре. Изпитах старото тягостно чувство, което ме сполетява всеки път, преди да вляза в болнична стая – страха от непознатото и спектъра от вероятности как ще изглежда човекът, когото ще посетя. Моментът отмина и аз последвах Даниъл Морган в стаята на Миранда Едингтън. Както споменах, лампата светеше и огряваше малкото приветливо помещение с дървена ламперия. Вътре имаше две легла и погледът ми отначало попадна върху празното. Загледах се в бродираните чаршафи, изучавайки внимателно тесните им розови кантове. После погледнах към килима и забелязах топлите нежни цветове. Вниманието ми се спря върху семплия скрин с чекмеджета и накрая с усилие се обърнах към другото легло.
В него лежеше Миранда. Във външния ѝ вид нямаше нищо обезпокоително. Тя изглеждаше точно както си я спомнях от последния път, когато я видях – хубаво малко момиче с тъмночервена коса, която не бе толкова блестяща като на майка ѝ. Бе легнала върху чаршафите, облечена с розова фланелена нощница, и изглеждаше спокойна. Сините ѝ очи бяха отворени и приковани в отсрещната стена. Морган бе поискал да я види. Е, направихме го и аз бях готов да се засиля към олеандровите храсти.
– Здравей, Миранда – каза Морган. Нямаше отговор. Той размаха ръка пред очите ѝ. Никаква реакция, дори примигване. – Можеш ли да говориш, Миранда? – попита Морган. Тя раздвижи устни, но не за да каже нещо. Стори ми се, че ги присви. Изглеждаше, сякаш стиска още по-силно зъби.
Морган отиде до долния край на леглото и с видимо усилие вдигна единия ѝ крак. След като успя да го помести на петнайсетина сантиметра, той го пусна, а кракът остана в същата позиция, сантиметри над леглото. Морган се върна при мен и прошепна:
– Дъг, искам да направиш нещо.
– Какво?
– Отиди до нея и върни крака ѝ в положението, в което беше, преди да го преместя. После ела при мен, за да те питам нещо. Разбра ли?
– Да.
– А сега го направи. Бързо.
Взех крака на Миранда, както бе направил Морган, и го натиснах надолу. За момент ми се стори, че тя се съпротивлява. Упражних малко повече натиск и го върнах в изходната му позиция. Чувството беше, сякаш местя крака на кукла, закрепен за тялото ѝ. Когато го пуснах, Миранда не помръдна и аз се върнах при Морган.
– Сега искам да помислиш добре върху въпроса ми – промълви гой. – Става ли?
– Да – потвърдих.
– Онова, което усети, може ли да бъде характеризирано като восъчна гъвкавост?
Помислих и казах:
– Точно такова беше чувството. Описанието е много точно.
– Да изчезваме оттук.
Секунди по-късно минахме отново през олеандровите храсти и поехме на запад по Кемълбек Роуд, а аз погледнах през задното стъкло на колата и почувствах невероятно облекчение от факта, че зад нас не вият сирени.
27
В събота следобед отидох на гости на баба ми в Меса. Седнах в слънчевата кухня на малката къща, която децата ѝ (тя имаше дванайсет) бяха построили за нея сред портокалова горичка, след като зимните месеци в окръг Навахо започнаха да ѝ се отразяват зле. Тя стоеше до кухненския плот и изглеждаше едра и солидна в обикновената шарена рокля, а побелялата ѝ коса бе вързана на опашка. Баба сипа брашно върху дъската за хляб, сложи отгоре малка топка пшенично тесто и започна да меси.