– Получих писмо от майка ти днес.
– Така ли? Всичко наред ли е?
– Да, поне според нея. Много ѝ харесва в Калифорния. Обожава мястото, където живее.
Наблюдавах я как работи със силните си ръце. Веднъж майка ми бе казала, че с лявата си ръка баба може да удари някое непослушно дете толкова силно, че то да полети чак до другия край на кухнята. Винаги съм се стараел да я слушам. Тя вдигна тестото, посипа брашно върху дъската и стовари обратно топката, като започна да я натиска, върти и разстила. Усетих силния аромат на хлебчетата, които се печаха във фурната. На масата имаше изрезка от „Аризона Рипъблик“. Придърпах я към себе си. Беше статията за делото „Едингтън“, в която се споменаваше моето име.
Баба ми остави тестото да втасва в един съд. Извади две хлебчета от фурната, отряза парче и го намаза с масло и мед. Сложи го в чиния пред мен и седна. Отхапах от него и започнах да дъвча. Тя свали очилата си с телени рамки, откачайки ги от гъстия кичур коса, в който се бяха оплели. После погледна към статията.
– Дъглас?
Преглътнах.
– Да, бабо?
– Когато адвокатът знае, че клиентът му е извършил ужасно престъпление, как може да го защитава?
Започнах да обяснявам нещо за конституционните права.
– Системата е несправедлива, бабо. Адвокатите предпазват клиентите си от прекалено агресивното отношение на прокуратурата. Те подлагат на изпитание властта. Грижат се за това да не бъдат осъждани невинни хора.
Бел Прат, дъщеря на едни от първите заселници на Юта и Аризона, отново уви телта около ушите си и побутна очилата си нагоре. Тя ме погледна, докато поглъщах хляба, излязъл изпод силните ѝ ръце.
– Как не! – възкликна тя.
28
В следващите дни почти не видях Дан Морган. Както повелява добрата практика, той посети Рита в затвора, за да я подготви за процеса. Нито веднъж не ме взе със себе си. Няколко пъти се срещнахме с Пийт Медина, частния детектив. В редките случаи, в които присъствах на тези разговори, не научихме много – Медина така и не откри нищо интересно за членовете на семейство Едингтън. Междувременно аз свърших нещата, които Морган ми бе поръчал. Написах инструкциите за съдебните заседатели. (Той ме накара да редактирам тези за основателното съмнение поне пет пъти, но накрая ги хареса и реши, че съдията може да ги използва.) Подготвих адвокатското досие по делото, което съдържаше основания за правото ни да представим доказателства за кататонния ступор, както и да призовем за свидетел Гидиън Епстийн, който да потвърди, че убийството на баща ѝ вероятно е предизвикало сегашното състояние на Миранда Едингтън. Изготвих и справка в подкрепа на молбата ни до съдията да инструктира съдебните заседатели при произнасяне на присъдата, която Морган щеше да представи след разпитите на обвинението. Не успях да открия дело точно като нашето, но намерих няколко други съдебни решения, които съдържаха аргумента, поне по аналогия, че доказателствата са недостатъчни за произнасяне на присъда. Ако Морган можеше да убеди съда в това, делото щеше да бъде прекратено.
– Нямаме никакъв шанс – каза Морган. – Мога да викам и да крещя. Или пък да подам жалба. Но ще се наложи да се изправим пред съдебните заседатели и е по-добре да сме подготвени.
Един ден, малко преди процеса, Морган ме помоли да го придружа до кабинета на Уолтър Смит в края на коридора. Каза ми, че вярва на по-възрастния от него адвокат по граждански дела при избирането на съдебните заседатели. Седнахме на канапето и наблюдавахме как зад бюрото Уолтър пълни лулата си с ароматен английски тютюн. Той я запали, натъпка тютюна и запуши, а кабинетът се изпълни с остра миризма.
– Уолтър – попита Морган, – вярно ли е, че колкото по-лошо мирише тютюнът за лула, толкова по-добър е вкусът му?
– Страхувам се, че е така.
– В такъв случай твоят е много добър. Вони на овчи изпражнения.
– Това е от турската „латакия“ в сместа. Турците сушат тютюна, като го разстилат над кошари с овце, за да абсорбира изпаряващия се азот.
– Боже мой! – възкликна Морган и извади цигара от чорапа си. – Е, какви съдебни заседатели да изберем за делото „Едингтън“?