Уолтър Смит почука с лулата по зъбите си и прокара пръсти през остатъците от червеникавата си коса.
– Ако Рита Едингтън свидетелства, че дъщеря ѝ е застреляла Травис, жените няма да го приемат добре. Просто няма да им се хареса. Опасявам се, че ще я възприемат като Медея, която убива децата си. Бих се отнесъл особено безкомпромисно към жените при избора на съдебни заседатели. Бих ги предизвикал да признаят истинските си чувства. Бих направил всичко, за да стигна до отвода на някои заседатели поради некоректно отношение. И бих използвал това свое право именно при жените.
– И аз си мислех нещо такова – каза Морган.
След разговора отидох с Морган и Ан Хейстингс в „Голдуотърс“, където тя щеше да му помогне да купи няколко рокли за Рита Едингтън. Морган бе обяснил на Рита, че се налага да отидем до къщата ѝ, за да изберем някои рокли, които тя да носи по време на процеса, но Рита му бе отвърнала, че не притежава такива.
– Не си спомням някога да е носила рокля – казах.
– Тя спомена, че не е излизала от ранчото много често.
– Знаеш ли кое е чудното, Дан?
– Кое?
– Тя има безупречен педикюр, но никога не показва краката си. Винаги носи ботуши.
Странно или не, ние излязохме с Ан, за да купим на Рита няколко рокли.
– Искам да са хубави – заяви Морган, докато тримата влизахме в „Голдуотърс“.
Ай Хейстингс ни ощастливи с разсъжденията си за малката ни експедиция.
– Струва ми се като огромно клише – каза тя. – Като комикс от „Нюйоркър“. Нали се сещате? Красивата обвиняема, заела свидетелското място, със стройните си американски крака, кръстосани пред изцяло мъжкия състав съдебни заседатели.
Морган ѝ отвърна по свой начин.
– Когато става въпрос за процес със съдебни заседатели, Ан, можеш да забравиш проклетия си изтънчен вкус. А ако не ми вярваш, попитай твоя ненадминат герой Уолтър Смит дали не е така. – Тонът на Морган прозвуча злобно и аз предпочетох да се скрия зад няколко сутиена и да наблюдавам оттам как двамата се разгорещяват. – Слушай, по дяволите – продължи той. – По-добре свикни с мисълта, че процесът, който ни предстои, има много повече общо с театъра, отколкото с правото. И тук нямам предвид префинените ти любимци Ибсен и Чехов.
Отначало Ан го погледна с такава изненада, каквато самият аз бях изпитал. Но тя бързо се изпари.
– Е, аз не участвам в процеса, нали така? – каза тя. – Тук съм само за да пазарувам.
Тя се обърна и с бодра походка се отправи към безкрайните редици с дрехи.
Скоро излезе от пробната, облечена с рокля, която бе избрала за Рита. Беше доста вталена и ми напомни за елегантния костюм, който Ан носеше, като пристигнахме. Блестящата ѝ руса коса бе прибрана на опашка и аз си помислих колко добре изглежда.
– Не, за бога – изръмжа Морган. – Искам мъжете в ложата да го вдигнат при вида ѝ.
Ан не потрепна, нито се изчерви. Тя просто го изгледа накриво и с подчертано ироничен глас каза:
– Не ти харесва.
– Не е красива, Ан. Елегантна е, но не е красива.
Ан облече друга рокля, но Морган отново остана недоволен. После тя избра още една. И още една. Но реакцията му винаги беше същата. Накрая Ан каза:
– Добре, Дани.
Тя свали една рокля от закачалката в далечината и се отправи към пробната. След малко излезе. Дрехата беше светлосиня. Беше от меко трико и стоеше така прилепнало по тялото на Ан, че когато се движеше, тя изглеждаше, сякаш няма нищо отдолу, все едно бе свалила бикините и сутиена си в пробната. Ан спря, обърна се и застана пред Морган. Вдигна назад ръце и отвърза косата си, а като го направи, видях настръхналите ѝ зърна. Когато пищната ѝ коса се спусна на раменете, чух как Морган прошепва:
– Господи!
– Искаше клише, Дани. Ето ти клише.
– Ще я вземем! – извика Морган на продавачката. – Осми размер.
Купихме още четири рокли преди края на следобеда, но никоя от тях не бе толкова красива колкото синята. Аз подправих подписа на Ферис Едингтън върху касовата бележка за картата.
29
Процесът започна в понеделник. От север бе нахлул студен фронт и по сутрешните новини показваха фермери, които цяла нощ бяха палили печки до цитрусовите дървета, за да предотвратят измръзването на портокалите. Докато Морган и аз вървяхме нагоре по Уошингтън Стрийт, виждах дъха си, който бе толкова гъст от студа, че приличаше на цигарен дим. Треперех под лекия си фланелен костюм. Морган носеше вълнен панталон и сако, които бяха ушити чудесно и прилягаха перфектно на тялото му. Изглеждаше добре, докато крачеше бързо и решително. Тлъстините, които бе натрупал във Франция, бяха напълно изчезнали, а косата му бе прилежно сресана назад. Но не облеклото или прическата на Морган привлякоха вниманието ми тази сутрин. Направиха ми впечатление кръговете пот, които бяха проникнали през сакото под мишниците му. Стори ми се странно при ниските температури. Аз също бях нервен. Но не се потях. Морган не показваше притеснението си. Вместо това изглеждаше като изпаднал в транс. Правеше каквото трябва и задаваше въпросите, които иска, като се вслушваше само в онази част от отговорите, която желаеше да чуе. Даваше заповеди. Не беше неприятен, но се бе превърнал в желязо. И потта се стичаше по тялото му.