Като наближихме стълбите на съдебната палата, си спомних за изричната молба на Франк Менендес да поговори с Морган за делото, преди да влезем в съда. Морган не бе изпълнил желанието му. Подсетих го три пъти и въпреки че всеки път обещаваше, че ще го посети, реакцията на Морган при последното ми напомняне беше такава, че не посмях да пробвам четвърти път. Вече бе твърде късно. Влязохме в старата кафява сграда на ъгъла на Уошингтън Стрийт и Първо Авеню и изкачихме стълбите до съдебната зала. Тя беше голяма и просторна, а масите на защитата и обвинението бяха една до друга с доста пространство между тях. Подиумът беше висок, както и свидетелското място. Всичко бе от дърво, а утринната светлина се процеждаше през щорите. Широкото помещение ми хареса и аз се зарадвах, че процесът ще се проведе тук. В сравнение с него другата съдебна зала, един етаж по-нагоре, ми се струваше тясна и неудобна, а стаите в новата съдебна палата на окръг Марикопа на Джеферсън Стрийт изглеждаха неприветливи и малки. Те нямаха прозорци.
Рита Едингтън, облечена с една от роклите, които бяхме купили в „Голдуотърс“, вече бе заела мястото си в залата, когато влязохме. Тя изглеждаше добре в нея, дори по-красива от Ан, ако трябва да бъда обективен. Рита се изправи и инстинктивно се насочи към Морган. Изведнъж тя се спъна и аз забелязах, че десният ѝ глезен е окован и завързан за крака на масата. Морган я хвана, преди да падне. Той помоли помощник-шерифа да свали оковите ѝ и я придружи до масата, която бе по-близо до ложата на съдебните заседатели.
Морган отвори куфарчето си и извади папките и бележниците си. Всичките му вещи бяха черни или тъмнокафяви. След като ги подреди в идеални редици, той създаде впечатлението за почти съвършена подреденост. Пред стола, който стоеше най-близо до ложата, Морган постави дебел черен бележник. Вътре бяха записките му за целия процес, организирани в различни точки – не само встъпителната му пледоария, преките и кръстосаните разпити на отделните свидетели, но и заключителната му реч и редица правни забележки, свързани с наличните доказателства. Морган ми бе казал, че се е подготвил за процеса, започвайки от заключителната си реч. Винаги се стремял да предвиди изхода на делото. „Никакви изненади“, бе заявил той.
Когато свърши с подреждането на документите, Морган извади от джоба си чисто нов подострен молив. Сложи го точно пред бележника си, успоредно на него, като върхът му сочеше към другата маса. След това докосна нежно рамото на Рита Едингтън.
– Добре ли си? – попита.
– Да.
– Няма да трае дълго. Надявам се, че като всичко мине, ще можем да изпием по едно питие заедно. Нали?
– Да – отвърна тя и сложи ръката си върху неговата.
– Да седнем – призова ни Морган.
Заехме местата си и изчакахме около десет минути, докато въвеждаха потенциалните съдебни заседатели в залата. Седяхме там, вперили погледи право напред, както ни бе наредил Морган, когато в стаята влезе Макс Хаузър, придружен от няколко полицейски инспектори и младши юристи, които носеха кутиите с доказателства. Морган продължи да гледа напред, пренебрегвайки присъствието на Хаузър, а той се зае със своите дела и изглеждаше необезпокоен от мълчанието на противника си. Накрая обаче Хаузър хвърли самодоволен поглед на Морган и очите му се плъзнаха по безупречно подредените документи на нашата маса. Той премигна.
Отне ни само един ден да изберем съдебните заседатели – единайсет мъже и една жена.
– Хенри Пенрод не е от Калифорния. – Това бе краткият коментар на Морган, когато изразих изненадата си, че процедурата е приключила толкова бързо.
Първата ни вечеря след началото на процеса беше в „Дюрантс“. Потънал в собствените си мисли, Морган безмълвно побутваше парче пъстърва от единия край на чинията си до другия. До този момент бях свикнал с дългото му мълчание. Стигнах до извода, че то не е проявление на някакво вътрешно отрицание, а на потребността му да обмисли – не, по-скоро да разнищи – на спокойствие хода на делото. Затова седях доволно и режех на парченца огромния си стек, а докато дъвчех, оглеждах червените кожени сепарета наоколо.