– Помниш ли деня, в който си тръгна от голф игрището? – попита ме той накрая.
– Разбира се.
– Сещаш ли се, че ти обещах да разпиташ свидетел по делото?
– Да.
– Можеш да подложиш на кръстосан разпит Хуан Менчака. Предполагам, че Хаузър ще го призове пръв.
Говеждото заседна в гърлото ми и ме задави, когато се опитах да му обясня, че, с изключение на лекцията му в клуб „Аризона“, не знам нищо за разпита на свидетели, не и когато е наистина важно, но Морган продължи да говори.
– Това е всичко, което очаквам от теб. Той трябва да каже много бързо пред съдебните заседатели, че изхождайки от онова, което е видял и чул, не знае дали Рита или Миранда е стреляла с оръжието. Нищо повече. Просто го накарай да обясни това.
– Не съм сигурен, Дан. Той е много важен свидетел. А и не съм убеден, че ще се съгласи. Мога да се изложа.
– Няма. Ще бъде искрен, ако ти му задаваш въпросите. Не съм сигурен какво мисли за мен. Май не ми вярва. – Спомних си за предварителното изслушване, когато Морган се изправи, за да разпита Хуан Менчака, но седна, без да каже и дума. – Говори с Хуан утре сутринта, Дъг. Убеди го да свидетелства. После в залата извлечи само необходимата информация и си седни. Не искам да се впускаш в ненужни подробности.
Тази нощ не спах добре.
На другата сутрин, в сенчестия край на коридора в съдебната палата, Хуан ми каза:
– Голям случай, а?
– Да – отвърнах и тихо си засвируках.
Хуан ме потупа по рамото и ме увери, че ще се справя добре. Попитах го дали обвинението ще го призове пръв и той потвърди, че така са му казали.
– Искам да те питам нещо.
Хуан кимна, а аз му обясних нашата теория, че Миранда е убила Травис. Той отметна назад глава и повдигна вежди, с което ми показа твърде ясно, че изобщо не ми вярва. Жестът с веждите ми напомни първия път, когато Морган бе говорил с него и Хуан бе заявил: „Нямате намерение да обвините малката, нали?“ На лицето му се появи саркастичната усмивка, която бях виждал толкова пъти преди и която означаваше „Buena suerte“. Късмет.
– Искам само да уточним, че ако вземеш предвид нещата, които си видял онази сутрин, не можеш да кажеш със сигурност дали Рита или Миранда е дръпнала спусъка – продължих.
– Ти ли ще задаваш въпросите?
– Да.
Той мълча дълго. В очите му се четеше недоверие.
– Рита е внесла оръжието в къщата.
– Но – отвърнах, – не е ли възможно Миранда да го е взела от нея и да е застреляла Травис?
– Рита държеше револвера на излизане.
– Може да си го е взела обратно.
– Малката не е убила баща си, Дъглас.
– Но ти не знаеш със сигурност. Не и от онова, което си видял и чул въпросната сутрин. Ще го потвърдиш ли, Хуан? Като те попитам?
Той кимна, без да каже нищо, и аз много се надявах жестът да е утвърдителен. В следващия миг чух гласа на Макс Хаузър, който идваше откъм задните стълби. Казах на Хуан, че трябва да вървя, и бързо се свих зад ъгъла, извън полезрението на Хаузър. Закрачих напред-назад по коридора, чувствайки лека паника, когато усетих ръката на Морган да докосва моята.
– Уплашен ли си? – попита той.
Смятах да отговоря, че не ме е страх и че се справям доста добре с напрежението, но не тези думи излязоха от устата ми.
– Ужасно – отговорих. Обясних му, че не съм сигурен какво ще каже Хуан, като заеме свидетелското място.
– Ела с мен – нареди ми той и ме задърпа към мъжките тоалетни в края на коридора. Морган заключи вратата и ме притисна до стената с писоарите. – Нека ти кажа нещо – продължи той. – Никога не съм го споделял с някого, освен с няколко съпруги, когато въобще сме си говорили, така че не знам защо държа да го изрека пред теб сега. – Погледнах го, чудейки се какво става. – Винаги когато ми предстои много важен процес – добави той, – се страхувам. Толкова много, че чак ме боли. Поне когато нещата са на живот и смърт. Както е и в нашия случай.
– Не се майтапиш, нали?
– Страхувам се. Виж. – Той вдигна ръката си. Видях огромното петно от пот, проникнало през плата на сакото му, същото, което бях забелязал предишната сутрин. – И се срамувам – каза той, – но това е положението. Не мога да направя нищо. Изглежда адски глупаво, но ситуацията е такава. В процес като нашия резултатите са важни. А онзи дебел нещастник ще направи всичко, за да ни накара да изглеждаме глупаво. – Той замълча, сякаш току-що бе осъзнал някаква дълбока истина. – Знаеш ли, адвокатите са страхливци. Наистина. Учат ги на това във всеки един правен факултет в страната. И повечето от тях не могат да се справят. Имам предвид с процесите. С големите дела. Просто не смеят. Ако се наложи да се изправят в съдебната зала по някое важно дело, те пълнят гащите. Не е като да държат реч пред ротарианците. Помни това, по дяволите. Колкото и да си уплашен. Повечето копелета, които изкарват луди пари, не смеят да го правят. За бога, първата година, в която се явявах в съда, повръщах всяка сутрин преди заседанията. В тази съдебна палата няма мъжка или женска тоалетна, в която да не съм повръщал. Преди се притеснявах, че се страхувам толкова. Мислех си, че нещо не ми е наред, че може би съм луд. Но вече не ми пука.