– Защо? – попитах.
– Разбрах едно. Безстрашните хора никога не стават много добри адвокати. Затова трябваше да свикна с чувството. По дяволите, веднъж видях дори Франк Менендес да повръща преди процес. – Последното сякаш беше окончателното емпирично доказателство на теорията му за страха и неговото влияние върху качеството на съдебната практика. – Искам да кажа, че ако не бях убеден, че ще се справиш, нямаше да бъдеш в тази съдебна палата днес. А сега да се връщаме.
Не се бях страхувал за закуската си, така че не знам доколко имах нужда от малката насърчителна реч на Морган. И все пак оцених усилията му. Поглеждайки назад, осъзнавам, че през цялото време на нашето познанство това беше единственият път, в който Дан Морган сподели с мен чувствата си. Сигурен съм, че не бе разказал тези неща на никого друг, освен на двете си бивши съпруги.
Не успях да чуя по-голямата част от встъпителните пледоарии, които бях очаквал с огромно нетърпение. Бях прекалено притеснен за разпита на Хуан Менчака. Хаузър каза нещо от сорта, че косвените доказателства имат еднаква сила като преките. Възнамерявал да ги използва, за да докаже вината на Рита отвъд всякакво основателно съмнение. След дългата си реч за презумпцията за невинност Морган обобщи показанията, които Рита щеше да даде пред съда. Той говори подробно за кататонията, но така и не чух всичко добре.
Чух ясно думите на съдията „Можете да призовете първия си свидетел, мистър Хаузър“, които отекнаха в залата като камбанен звън. Напред излезе Хуан Менчака – моят дългогодишен приятел, облечен с изтъркания си син костюм, кафява раирана риза и кафява вратовръзка. Той тръгна към свидетелското място, куцукайки почти незабележимо – нещо, на което не бях обърнал внимание преди. Когато се настани на стола и сложи лявата си ръка на парапета, цветът ѝ ми се стори подобен на старото дърво, а кожата на Хуан – също толкова захабена. Той вдигна другата си ръка и се закле в Бог да говори истината.
Хуан разказа какво се е случило в ужасната сутрин. Описа как е видял Рита и Миранда да се задават на коне и да влизат в къщата и как впоследствие е чул изстрелите. Информацията не беше много, но Макс Хаузър успя да я разтегли цели четирийсет и пет минути. Той спря, за да засили ефекта, когато попита Хуан за чантата на Рита и дънките на Миранда, и драматизмът му не остави и следа от съмнение, че Рита е внесла оръжието в къщата. Помоли Хуан да слезе от мястото си и да погледне няколко увеличени снимки на старата къща, в която бе станало убийството. Доколкото си спомням, на тях се виждаше саксията с цветя на прозореца. Хуан посочи мястото, където жените бяха завързали конете. Проследи пътя им до вратата и обясни как Рита я е отворила. Описа и изстрелите.
– Какво се случи после? – попита Хаузър.
– Рита излезе от къщата и хвърли револвера.
– Мистър Менчака, ще ви покажа веществено доказателство номер едно на обвинението. – Стилът на Хаузър си беше такъв – въпреки че десетина човека, включително той самият, вече бяха огледали оръжието, той помоли Хуан да провери дали не е заредено.
Хуан завъртя сръчно барабана.
– Празен е – каза той.
– Предлагам доказателство номер едно да бъде приложено към свидетелските показания, ваша светлост.
– Нямам възражения.
Докато съдебните заседатели си подаваха револвера, Хаузър попита:
– Какво видяхте след това, мистър Менчака?
– Локвата кръв – отвърна Хуан.
Добър заключителен въпрос, помислих си. Но Хаузър не завърши.
– Мистър Менчака – продължи той, – знаете ли случайно дали Рита Едингтън е могла да ви види, докато е била в къщата? – Хаузър посочи една от снимките.
Зачудих се защо ли му задава този въпрос. В следващия момент усетих силен ритник под масата и чух грубия шепот на Морган: „Възрази!“
Без да знам как съм го направил, изведнъж се изправих и изкрещях: