За момент реших, че съдията ще се обърне към мен, но в крайна сметка той прие възражението.
– Господа съдебни заседатели, моля, не вземайте предвид последния отговор на свидетеля.
Почувствах облекчение и седнах на мястото си, а съдията обяви почивка.
В коридора побързах да кажа:
– Господи, Дан, съжалявам. Просто не знаех как да реагирам на възражението му.
Морган, чийто поглед все още сияеше, дръпна от цигарата и се засмя.
– Шегуваш ли се? – каза той. – Беше красиво. – Той ме потупа по рамото. – Нали го чуха? – Гъст дим излезе от устата и ноздрите му. – По дяволите, беше красиво. Какво значение има, че старият Хенри им каза да го пренебрегнат? Така ще го запомнят още по-добре. Освен това какво можеше да направиш? Хаузър беше прав. Отговорът на Хуан беше повече от недопустим. Беше ужасно. И красиво.
Морган стана сериозен толкова бързо, колкото и бе изпаднал в еуфория секунди преди това. Забелязах, че гледа към края на коридора, където Макс Хаузър разговаряше с една пълна млада мексиканка. Прокурорът ѝ каза само няколко думи, след което бързо я отпрати надолу по стълбите. После погледна плахо към нас, което ме накара да си помисля, че се надява да не сме видели момичето.
Морган възкликна:
– Боже господи!
– Какво?
Точно в този миг от съдебната зала излезе Хуан Менчака и Морган го помоли:
– Ще дойдеш ли с мен, Хуан? – Той поведе Хуан нагоре по коридора и двамата влязоха в кабинета на съдебния секретар. Тръгнах след тях и ги заварих как гледат през прозореца към улицата, два етажа по-долу.
– Хуан – рече Морган. – На тротоара всеки момент ще излезе едно момиче. Искам да ми кажеш дали я познаваш. – После Морган прошепна тихо: – По дяволите, трябваше да се досетя.
– Това ли? – попита Хуан.
– Да.
Момичето, което бе разговаряло с Хаузър, излезе пред съдебната палата и се запъти към една от паркиралите кола.
– Казва се Росана Тревисо.
– Мъжът в колата баща ли ѝ е?
– Да.
– Служител на Ферис ли е?
– Да. Работник в ранчото.
– Но се е преместил в Мексико преди няколко седмици, нали?
– Мисля, че да – отвърна Хуан. – Така чух.
Морган ме хвана за ръката.
– Ела с мен.
Нямах възможност да се сбогувам с Хуан, защото трябваше да тръгна след Морган, който влезе в друга стая надолу по коридора, точно зад съдебната зала. Вътре седеше съдебният пристав и Морган го попита дали доказателствата от разследването са при него. Той отговори утвърдително и ни показа една картонена кутия. Оказа се, че тя е празна, и приставът заяви:
– Сигурно са в съдебната зала.
– Имаше още нещо – отвърна Морган. – Нещо, което не видях там.
За пръв път, откакто бе започнал процесът, долових напрежение в гласа му. Морган изтича до стаята на съдията и когато влязох вътре, чух, че моли за още десет минути почивка.
– Ужасно ми трябва, Хенри.
Хукнах надолу по стълбите, за да го настигна. Миг след това двамата изхвърчахме със страхотна скорост през задната врата на съда и прекосихме паркинга. Прескочихме нисък плет и продължихме между колите на Джеферсън Стрийт. Чух свистенето на спирачки. Накрая, останали без дъх, се озовахме в новата съдебна палата и изкачихме бегом стълбите до третия етаж. Нахлухме в едно голямо помещение, приличащо на склад, и Морган изкрещя:
– Чарли, трябва да погледна едни доказателства!
Чарли надигна очи от една голяма книга.
– Е, Дани. Какво…
– „Щатът срещу Едингтън“, наказателно дело номер 73-956 – успя да промълви Морган, докато се навеждаше и се бореше за глътка въздух. Възрастният мъж се затътри към редиците с огромни метални рафтове, върху които бяха наредени кутии в различни големини. След малко се появи с една отворена кутия и я сложи на плота пред нас. Морган се поколеба за секунда, но после двамата надникнахме вътре. В нея имаше чифт много стари каубойски ботуши. Принадлежаха на Травис. Бях го виждал да ги носи преди. От вътрешната страна на единия ботуш бе зашит оръфан етикет с надпис „Джъстин“. Увито небрежно около него, висеше бодито в прасковен цвят, което помощник-шерифът бе описал на предварителното изслушване. Морган въздъхна с облекчение. Той посегна към бельото. То беше прозрачно и изглеждаше много деликатно на фона на ботушите, изцапани със засъхнала тор. Морган го обърна, за да види етикета. На него пишеше „Суицърс“.
– Знаеш ли къде е „Суицърс“? – попита Морган.
– Естествено, намира се до „Ханис“.
– Да. Искам да отидеш там веднага и да разбереш всичко за бельото. Може ли да го вземем за малко, Чарли?