– Подобни съмнения са смешни, сър.
Морган погледна към ложата на съдебните заседатели/ за да се увери, че са го чули. После се обърна към съдията.
– Ще ми разрешите ли една секунда почивка, ваша светлост?
– Да.
Морган отиде до другата маса, наведе се над мъжа, който бе призовал свидетеля, и като доближи лицето си на милиметър от това на Хаузър, прошепна така тихо, че само обвинителят и аз успяхме да го чуем:
– Ако този човек е причината да я държиш в затвора толкова дълго, Макс, моли се да имаш нещо по-добро при следващия разпит.
Морган се изправи и се върна към подиума.
– Нямам повече въпроси, господин съдия.
После той отново се обърна към Хаузър и го изгледа студено. Хаузър му отвърна със същото изражение и стана. Челюстта му се движеше неконтролируемо. Лицето му се изчерви. Без да свали злобния си поглед от Морган, той съобщи:
– Призовавам Росана Тревисо.
– Мистър Померой, можете да напуснете свидетелското място – каза съдията.
Извърнах глава и видях как помощник-шерифът въвежда в съдебната зала младата жена, която Хуан Менчака бе разпознал по наша молба. Тя беше невзрачна, ниска и доста пълна. Потръпнах при мисълта как би изглеждала в бодито. Докато минаваше покрай масата ни, забелязах по лицето ѝ белези от акне. Видях също, че е много уплашена.
Морган закри устата си с ръка, за да не го чуят останалите хора, наведе се над мен и ми прошепна:
– Излез и повикай мисис Скот. Накарай я да надникне в залата. Увери се, че ще свидетелства, че това е момичето, което е видяла в магазина онзи път. – Понечих да се изправя, но той ме хвана за ръката. – Открехни съвсем леко вратата. Не искам мексиканката да я види.
Когато отворих вратата, Росана Тревисо вече бе заела свидетелското място и вдигаше дясната си ръка.
– Това е момичето – каза мисис Скот, преди да я попитам.
– Сигурна ли сте?
– Напълно.
Помолих я да погледне пак. Открехнах вратата малко повече – толкова широко, колкото посмях.
– Напълно ли сте сигурна? Можете ли да свидетелствате пред съда?
– Да, нали ви казах – отвърна тя.
Когато се върнах на мястото си и подадох листче на Морган, на което написах, че мисис Скот ще свърши работа, Росана Тревисо бе започнала с показанията си. Акцентът ѝ беше силен, а английският ѝ – доста развален, но тя несъмнено можеше да общува.
– В момента живея в Ермосийо – заяви тя.
– А къде живяхте през септември миналата година? – попита Макс Хаузър.
– В ранчо „Едингтън“. Баща ми работеше там.
– А вие бяхте ли назначена? – Тя го погледна неразбиращо. – И вие ли работихте там?
Лицето ѝ засия.
– О, да. Помага на баща.
– Какво работеше той?
– Полива ниви.
Колкото повече наблюдавах Росана, толкова по-трудно ми беше да си представя как избира в „Суицърс“ бельото, сгънато в куфарчето на Морган. Тя изглеждаше твърде непретенциозно. Не можех да преценя на колко години е, а само че е прекарала прекалено много време в усилен труд. Изпитах леко съжаление. Зачудих се как Травис Едингтън е успял да открие нещо привлекателно в нея.
Изведнъж осъзнах, че никога не съм познавал сина на човека, за когото работеше баща ми. Някъде в съзнанието ми се криеше неясният образ на смугло момче, което бе няколко години по-голямо от мен и изглеждаше добре със своето силно и атлетично тяло. И беше богато. Или поне баща му. Знаех едно – ако Травис Едингтън е искал да заведе някое момиче в „Суицърс“, за да му купи нещо красиво и елегантно, той е могъл да избере която и да е млада жена в ранчото. Някоя от дъщерите на овчарите или надзирателите на работниците. Някоя от красивите мексиканки с искрящи черни очи, които танцуват по цели нощи. Не успях да открия нищо привлекателно, докато изучавах Росана Тревисо. Погледнах към Рита, чиято кожа беше напълно гладка. Червеникаво русата ѝ коса беше буйна и блестяща, а очите ѝ бяха тюркоазно сини и само леко насълзени. Какво му е било на Травис? - запитах се.
След още няколко встъпителни въпроса Росана Тревисо заяви, че веднъж е била в къщата на Травис и Рита. Помпата на един от кладенците се развалила. Баща ѝ не могъл да извади вода за поливане и затова я изпратил да повика Травис. Тя почукала на входната врата на къщата му, но никой не ѝ отворил.
– Какво направихте после? – попита Хаузър.
– Отидох отзад.
– Защо?
– Чух гласове.
– Там имаше ли някой?
Момичето поклати глава.
– Трябва да отговорите с думи.
– Да.