Морган сложи ръка пред устата на клиентката ни.
– Хайде – каза той остро. – Да изпием по нещо.
По-късно, докато вечеряхме, Морган ми разясни реда, в който смяташе да призове свидетелите на следващия ден.
– Предпочитам да започна и да свърша с Рита. Знам, че нямаме право, но нейните показания са изключително важни. – Както през повечето време, той говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Накрая като че ли стигна до някакъв компромис. – Ще помоля Гидиън Епстийн да вземе самолета и да кацне тук по обяд. Има един полет от Лос Анджелис, който пристига в дванайсет и половина. Така ще имам причина да помоля Хенри да разместя последователността на свидетелите. Ще се опитам да го вмъкна между сутрешните и следобедните показания на Рита. Ще разпитам останалите рано сутринта. Много бързо.
Сдъвках парче от дебелия стек, полят с бял сос, и го прекарах с глътка силно червено вино. Морган едва бе докоснал храната. Вечеряхме в „Етиен“, скъп френски ресторант в Скотсдейл. Кристалните чаши проблясваха и свещите блещукаха, свиреха Бах и сервитьорите палеха цигарите на Морган. Слушах го внимателно, а Морган продължи да обяснява колко много иска Рита да свидетелства точно преди разпускането на съда в петък следобед, така че показанията ѝ преди кръстосания разпит на Хаузър да улегнат добре в главите на съдебните заседатели през уикенда.
– Наистина ли смяташ, че това би променило нещо?
– Разбира се, по дяволите – каза Морган.
На следващата сутрин, верен на своето обещание, Морган разпита набързо предварителните си свидетели. Първо призова помощник-шерифа, който се бе опитал да освободи Миранда от затворническата килия. Беше едър мъж на име Барет. Имаше големи мускулести ръце, но създаваше впечатлението, че е много мил, докато описваше дилемата, с която се е сблъскал въпросната сутрин.
– Не знаех какво да правя – каза той. – Тя не помръдваше. Просто лежеше, сплела ръце около решетката. После дойде психиатърът.
– Той помогна ли ви, мистър Барет?
– Обясни ни, че ако искаме да я извадим, ще се наложи да стопим пръчката на решетката.
– Какво направихте?
– Директорът се обади на техниците и те изпратиха оксиженист с горелка.
– Стопихте ли пръчката?
– Да. Или по-точно оксиженистът. Аз му асистирах. Страхувахме се да не изгорим малкото момиче.
– Нека ви попитам нещо, мистър Барет. Защо просто не раздалечихте ръцете ѝ, за да я откопчите?
– Дори не посмях. Беше толкова вцепенена, че се притеснявах да не я нараня, ако се опитам да разтворя ръцете ѝ.
– Как ви се стори тя? – попита Морган.
– Напълно вкочанена. Вцепенена. Дори повече от това. Когато се опитвах да дръпна ръката ѝ в едната посока, тя натискаше силно в другата.
– Какво се случи, след като я извадихте?
– Психиатърът повика линейка, а щом дойде, ние я изнесохме и я сложихме в нея.
Лекарят, дошъл в затвора, не беше точно психиатър, поне не с нужната квалификация. По онова време работеше от една седмица в психиатричното отделение на щатската болница в Аризона. Въпреки това когато се яви пред съда, той ни увери, че може да разпознае пациент, страдащ от кататония. Съдията заключи, че възраженията на Хаузър относно квалификацията на лекаря се отнасят по-скоро до тежестта, отколкото до надеждността на неговата преценка.
– Класически случай на кататонен ступор. Като по учебник – каза лекарят на съдебните заседатели.
– Какво направихте с нея? – попита Морган.
– Заведох я в щатската болница, където се опитах да уредя приемането ѝ. Там се поинтересуваха от най-близките ѝ роднини и като разбраха, че майката на Миранда е в затвора, а баща ѝ е мъртъв, се обадиха на дядо ѝ. Хората на шерифа знаеха къде да го открият. Дядото помоли да я закараме в болницата „Кемълбек“. Отначало оттам не искаха да приемат пациентка, която не се нуждае от спешна медицинска помощ. После обаче се съгласиха да вземат малката. Очевидно дядо ѝ е влиятелен човек.
Дори и надеждността на младия доктор да бе поставена под въпрос, нямаше и следа от съмнение относно следващия ни свидетел – д-р Конрад Харди, лекуващия лекар на Миранда. Възпитаникът на Харвард, който беше уважаван психиатър, зае отново свидетелското място в залата на Хенри Пенрод. Този път съдията поомекна и разреши на Морган не само да го разпита за диагнозата на пациентката, но и да поиска кратко описание на състоянието на Миранда, поне доколкото сведенията, предоставени от доктора, не се основаваха на разговорите му с момичето или преглеждането на медицинската документация. Адвокатът на Миранда Джейкъб Ашър беше и този ден в залата и изтъкна същите възражения, които бе представил на предишното заседание. Сега обаче, в присъствието на съдебните заседатели, той беше доста сдържан.