Слънчева светлина се процеждаше през прозорците на южната стена на залата, точно зад ложата на заседателите. Лъчите се пречупваха през щорите и падаха на хоризонтални линии върху лицето на Рита. Вероятно над съдебната палата имаше облаци, тъй като отблясъците сякаш танцуваха по лицето ѝ.
Тази светлина ми напомни на една вечер преди много години. В гимназията в Меса, щата Аризона, имаше огромна зала за танци с учудващо подходящото име „Мезона“. Подобно на повечето такива места, от тавана на „Мезона“ се спускаше голямо кълбо, облепено с парченца огледало. Когато то се въртеше, из стаята се движеха петънца от светлина. Една вечер, когато бях на шестнайсет, се бях облегнал на пилона в средата и наблюдавах как светлината от въртящото се кълбо играе върху телата на съучениците ми, докато те се блъскаха на дансинга. Аз бях твърде срамежлив, за да поканя някое момиче на танц или поне не смеех да попитам онова, което ме интересуваше тогава. Ако момчетата в родния ми град искаха да пожънат успехи сред противоположния пол, те трябваше не само да са били състезатели по американски футбол, но и да са играли в атака. (Разбира се, това важеше за онези, които не участваха в родео.) Тогава прекарвах доста време в самосъжаление – бях нисък, дебел и пристрастен към голфа, игра, измислена само за да гарантира, че никоя мажоретка няма да се качи на задната седалка на моя първи тийнейджърски форд, модел 1951 г. Докато стоях до пилона, размишлявайки дали вече не съм дисквалифициран от надпреварата за откриване на истинската любов, чух името си. Обърнах се и видях Рита Торонто.
– Ще танцуваш ли с мен, Дъг? – попита тя.
– Моля? – казах сподавено.
– Надявах се, че ще искаш да танцуваме.
Изправих гръб и поведох на дансинга най-красивото момиче от последния випуск на гимназията. Наблюдавах как светлината от огледалното кълбо танцува по великолепното ѝ лице, съзнавайки, че всяко едно момче от училище ни гледа. Когато казах на Дан Морган, че Рита Едингтън е най-милото момиче, което някога съм познавал, подсъзнателно имах предвид вечерта, в която тя отне част от болката на ученическите ми години. Сега наблюдавах как пречупените лъчи трептят върху прекрасното ѝ лице в съдебната зала на Хенри Пенрод.
– Къде срещнахте Травис Едингтън за пръв път? – попита Дан Морган клиентката ни.
– В ранчо „Едингтън“, където майка ми беше започнала работа.
– На колко години бяхте тогава, мисис Едингтън?
– На четиринайсет.
– Помните ли първата ви среща?
– Да. Беше в деня, когато пристигнахме. Майка ми и аз пренасяхме багажа си в къщата, която мистър Едингтън, бащата на Травис, беше приготвил за нас. Травис дойде на кон и ни се представи.
– Какво се случи после?
– Казах му, че конят е красив. Беше от породата „Апалуза“. Той ме покани да пояздим заедно. Обясних му, че никога не съм се качвала на кон. Той се наведе към мен и рече: „Дай ми ръка.“ После извади крака си от стремето и добави: „Сложи крака си върху моя.“ Помогна ми да се кача зад него и пояздихме из ранчото. Така се запознахме.
– На колко години беше Травис?
– На седемнайсет.
– И после сте прекарали доста време заедно?
– Той ме научи да яздя. Разбираше много от коне. Подари ми един. Травис беше най-красивото момче, което бях виждала – заяви Рита. Тя обясни, че се влюбила в Травис Едингтън и родила дете от него. – Миранда беше много хубаво бебе. – Преустроили старата къща, в която преди е живял дядото на Травис. Били много щастливи, докато не разбрали, че нещо не е наред с красивото им дете.
– На колко години беше Миранда, когато осъзнахте, че има проблем? – попита Морган.
– На седем.
– Как забелязахте това?
– Стана много буйна. Не беше лошо дете. Просто се държеше буйно и неконтролируемо. Безразсъдно.
– Можете ли да дадете примери на съдебните заседатели?
Рита се обърна към хората в ложата.
– Когато беше на седем – каза тя, – Миранда се научи да язди коня на дядо си. Той беше много едър жребец. Преди нея само мистър Едингтън можеше да го язди. Миранда обаче препускаше с него из цялото ранчо. И то без седло. Научи го да прескача огради. Когато стана на осем, подкара пикапа на баща си и отиде с него до Чандлър, за да си купи сладолед. Знаехме, че не можем да я заключим в къщата. Но колкото и пъти да ѝ казвахме, че ще се нарани, ако продължава така, тя не слушаше. Не беше лошо дете. Никога не е наранявала някого. Просто се държеше неконтролируемо в някои отношения. Когато беше на девет, се опита да обязди един от расовите бикове на дядо ѝ. И какво ли не още.