– Здравейте, Маккензи.
– Здравейте, доктор Епстийн.
В университета ни учеха колко е важно да подготвиш свидетелите преди процеса. Необходимо беше да се отделят часове и дни, а понякога дори цели месеци. Подготовката на д-р Епстийн се проведе във форда на Морган на път от летището за съда.
– Имате ли доказателства за хроничната депресия на момичето? – попита свидетелят.
– Не – отвърна Морган. – Нали си спомняш, че се опитахме да вземем медицинското ѝ досие, но съдията ни отказа? Забраната важи и за обвинението. Не разполагаме с нищо друго за историята на заболяването ѝ, освен с показанията на майка ѝ, според които на седем години Миранда е станала буйна и неконтролируема.
– В какъв смисъл буйна?
Морган преразказа думите на Рита.
– Интересно – замисли се Епстийн. – Но нямате доказателства за депресията?
– Не – отговори Морган.
– Добре. Хубаво е да не се споменава, че тя страда от хронична депресия, докато ме разпитва обвинението.
– Досега никой не е споменал нещо подобно.
– А какво трябва да очаквам от мистър Хаузър?
– Бъди предпазлив, Гидиън. Той е злобно копеле и никак не е глупав.
Инструкциите приключиха. Докторът се обърна назад и ме погледна. После се усмихна и ме потупа по коляното. Предположих, че Морган и той не попадат за пръв път в подобна ситуация.
Хенри Пенрод ни позволи да разместим реда на показанията, тъй като докторът трябваше да се върне спешно в Калифорния. Ако квалификацията на д-р Харди беше впечатляваща, то тази на д-р Епстийн беше направо блестяща. Морган прекара повече от половин час в представянето ѝ – образование, получено в института „Джонс Хопкинс“, лекарска специализация в Европа, преподавателски позиции в Харвард и Станфорд, стаж в „Майо Брадърс“ и „Менингър“. Той бе написал множество учебници и бе участвал като консултант в редица правителствени комисии. Беше автор на повече от триста статии за различни психични разстройства. Тринайсет от тях бяха за кататонията. Освен това беше свидетелствал стотици пъти в щатски и федерални съдилища.
– По принцип кататонията се разглежда като форма на шизофренията – заяви нашият експерт, след като изслуша хипотетичните обяснения на Морган за състоянието на Миранда и се съгласи с диагнозата на д-р Харди за кататонен ступор.
– Шизофренията вид психоза ли е? – попита Морган.
– Да.
– Това означава ли, че човек, страдащ от шизофрения, е невменяем?
– Невменяемостта е по-скоро правно, отколкото медицинско понятие – каза докторът. – Мога обаче да ви уверя, че ако имате предвид общоприетата представа за лудост, шизофрениците най-вероятно биха попаднали в тази категория. Същото важи особено за страдащите от кататония, независимо дали са в състояние на ступор или възбуда.
– Знаете ли какво предизвиква кататонния ступор?
– Според преобладаващото мнение ступорът настъпва, когато пациентът осъзнае, че притежава потенциала да проявява насилие. Състоянието на ступор се смята за начин да се предотврати това насилие. Кататонният ступор е вид защитна реакция. В литературата, посветена на кататонията, съществува един известен цитат. – Докторът свали внимателно роговите си очила, извади друг чифт за четене и отвори една книга.
– Възразявам! Свидетелят възнамерява да прочете страничен материал – каза Макс Хаузър.
– Какъв е текстът, докторе? – попита съдията.
– „Учебник по обща психиатрия“, ваша светлост. Той е основен…
– Да – прекъсна го съдията. – Познавам го. Смятам, че попада под действието на изключението за достоверни научни източници. Разрешавам ви да се позовете на него, докторе.
Гидиън Епстийн разтвори книгата, нагласи очилата си и прочете пред съдебните заседатели:
– „Под неподвижната фасада се крие кипящ вулкан от потенциално насилие. Той може да изригне всеки един момент под формата на кататонна възбуда, предизвиквайки убийство, самоубийство, самонараняване и обща деструктивност.“
Лекарят затвори учебника и свали очилата. Морган застина, оставяйки показанията на свидетеля да улегнат в съзнанието на съдебните заседатели. Помислих си за нощта, в която Морган и аз се промъкнахме в болницата „Кемълбек“ и си спомних колко се страхувах да не ни хванат. Страхът ми е бил насочен не към когото трябва. Миранда ми се стори нежна като малка кукла, когато докоснах крака ѝ. „Ако детето се събуди, до олеандровите храсти има само петдесетина метра“, бе казал Морган. Дали тогава е бил запознат с „Учебника по обща психиатрия“? Разбира се. Погледнах към купчината снимки на трупа на Травис Едингтън.