– Няма кого да доведа.
– Тогава ела сам!
Погледнах питието в ръката си и установих, че Сидни Елзуърт Кристенсън не е единственият замаян човек тази петъчна вечер. Знаех, че не е редно да карам чак до Меса. Казах си, че е по-добре да вечерям и да се прибера, за да поспя. Вместо това обаче попитах:
– Мога ли да бъда облечен със син костюм?
– Абсолютно.
Новата френска провинциална къща на деветия феъруей на голф клуб „Меса“ се оказа масивна постройка с огромна библиотека, зимна градина и двор. Сервитьори, облечени в официални костюми, разнасяха подноси с шампанско и ордьоври. В двата края на къщата бармани смесваха коктейли. Петчленен оркестър изпълняваше песни от ученическите ни години. Никога преди не бях виждал подобно парти в Меса, щата Аризона. Познавах повечето гости, много от които бяха мои бивши съученици. Всички носеха коктейлни рокли и костюми или сака, съчетани с карирани панталони. Жените бяха с красиви прически. Обстановката там ме накара да си помисля, че Бевърли Хилс се е преместил в моя роден град.
Всички ме посрещнаха като любимеца, който се е завърнал вкъщи – новата знаменитост. Бях адвокатът от Финикс Дъглас Маккензи. Стари приятели ми казваха колко се гордеят с мен и как винаги са вярвали във възможностите ми. Разходих се из просторната нова къща, учуден до каква степен появата на името ми във вестника е повишило репутацията ми. Разбира се, хората говореха и за моя учител.
– Трябва да ми разкажеш всичко за Даниъл Морган – каза Милдред Уорън. – Веднъж бях съдебна заседателна в дело, по което той бе защитник на подсъдимия. Той е най-сексапилният мъж, когото някога съм срещала. Обожавах го.
– Морган или подсъдимият?
– О! – Милдред Уорън ме сръга с лакът. – Морган.
– А подсъдимият? – попитах.
– Беше напълно виновен и ние отсъдихме така.
Пих уиски, обикалях и разговарях с хората, които познавах цял живот. Повечето се интересуваха от майка ми. Някои споделиха колко много им липсва баща ми. Когато Джими Айкида, негов стар партньор от салона за бридж в голф клуба, се просълзи, спомняйки си с каква страст Бил Маккензи е разигравал добрите карти, аз се измъкнах през френските прозорци, застанах пред металната ограда и се загледах в голф игрището, където бях прекарал много часове от детството си. На хоризонта беше изгряла луната и ми направи впечатление колко са пораснали палмите и евкалиптовите дървета, откакто за последно бях играл там. Стоях до оградата, усещайки как уискито прониква в тялото ми, когато чух стъпки зад себе си, а после и гласа на жената, която ме бе поканила.
– Обзалагам се, че гледката събужда доста спомени у теб – каза Сидни.
– Аха.
– Изглеждаш страхотно – добави тя.
– Ти също – отговорих. – Но ми се струваш променена.
– Остарявам, Дъг.
– Ти? В никакъв случай.
– Кажи ми нещо – продължи тя. – Наистина ли вярваш, че бедното момиченце е убило Травис?
Ето че отново ми зададоха въпроса, който изникваше постоянно. Тонът на Сидни съдържаше еднаква доза скептицизъм като този на Франк Менендес, но нейният въпрос не беше реторичен. Знаех, че очаква искрен отговор. Отне ми известно време, за да ѝ го дам.
– Да – отвърнах. – Вярвам, че Миранда го е убила.
– Тя беше толкова чувствително дете – каза Сидни.
– Малките момичета са способни на лоши неща – предположих.
– Чух какво Рита е казала за Травис – продължи Сидни.
– Да – отговорих.
– Трудно ми е да го приема. Той не беше такъв човек.
– А какъв беше?
– Не помня. Но не беше такъв. Беше добър… болезнено срамежлив, но добър.
– Доказателствата срещу Миранда са доста убедителни. Смятаме, че ще спечелим.
– Стана студено.
Сидни и аз влязохме през френските прозорци във всекидневната, окъпана в светлина. Попаднахме сред кръг хора, които говореха за Рита Едингтън.
– Заклевам се, че тя е най-красивото момиче, което някога съм виждала – каза жена на име Рейчъл Робъртс. – Но беше ужасно самотна.
В съседната стая звучеше музика и хората танцуваха. През големия прозорец зърнах другите гости, събрали се около плувния басейн, от чието дъно се процеждаше светлина.
– Винаги е била много мила.
– Страшно я харесвах.
– Проклет да бъда, ако знам какво е харесала в Травис Едингтън.
– Шегуваш ли се? Травис можеше да купи и продаде всеки човек в града. Колкото пъти си поиска. Не ми се сърди, Върнън, но е така.
– Мисля, че е невинна.
– Тя излъга в съда днес.
Вниманието ми бе приковано от последните думи, изречени от непозната възрастна жена. Изглеждаше грозновата и пълна, а косата ѝ бе започнала да побелява. Погледът ѝ беше суров и прям. Настъпи мълчание сред останалите събеседници, докато аз не се включих в разговора за пръв път.