– Какво казахте?
Жената ме погледна право в очите и се усмихна строго и безрадостно.
– Рита Едингтън излъга в съда днес. – Тя отпи от шампанското си, наблюдавайки ме през чашата си. Почувствах внезапно стягане в гърдите.
– Какво искате да кажете? – настоях. Разговорът за Рита Едингтън се бе превърнал в диалог между мен и жената, а останалите гости в стаята станаха неволни наблюдатели. – Какво искате да кажете? – повторих, този път леко изнервено.
– Тя свидетелства, че е позвънила на полицията онази сутрин, но това не е истина.
– Какво ви кара да мислите така? – попитах и сърцето ми заби силно, като си спомних за въпроса, който Уолтър Смит ми бе задал по-рано тази вечер, докато Морган поръчваше напитки на бара.
– Работя в „Маунтин Бел“. В телефонната компания не е имало такова обаждане. – Жената посмекчи тона си и се приближи към мен. Несъмнено бе усетила притеснението ми.
– Но откъде знаете, че не е имало такова обаждане? – попитах.
– Защото, ако се беше обадила, разговорът щеше да е записан. А той не е.
– Откъде знаете?
– Проверихме тази вечер.
– Защо?
– Човекът от обвинението…
– Хаузър?
– Да, Хаузър. Той и още няколко мъже дойдоха в офиса ни. – Гласът ѝ се промени напълно. Тя любезно обясни политиката на телефонната компания: когато някой им се обади и търси полицията, операторът е длъжен да остане на линия, докато се убеди, че връзката е осъществена. Всички подобни обаждания се записват. В деня на убийството на Травис Едингтън не е бил отбелязан такъв разговор.
– Не е ли вероятно – предположих, – операторът, приел обаждането на Рита, да е забравил да го запише?
– Извикаха всички колеги, които са били на смяна тогава. Никой не си спомня такъв разговор. Мистър Хаузър им връчи призовки за заседанието в понеделник.
Ръката ми затрепери и „Джони Уокър“ черен етикет се изсипа от чашата и се разби като вълна на белия килим на Сидни. Опитах се да измисля някакъв достоен начин да напусна мястото. Не успях. Обърнах се и се отправих към входната врата. Малко след това карах със сто и трийсет по Макдауъл Роуд към Финикс.
Морган бе действал изключително предпазливо и точно, показвайки на Рита всяко едно доказателство, с което разполага обвинението, за да не възникнат противоречия, докато тя разказва перфектно изплетената си история. Той обаче сбърка в едно – забрави за телефонната компания. Уолтър Смит веднага разбра за неговия пропуск, а не бе минало и много време, преди Макс Хаузър да хване Рита в лъжа. Не можех да преценя до каква степен това ще ѝ навреди. Знаех единствено, че ситуацията е изключително сериозна, и натиснах по-силно педала на газта.
Задържах пръста си на звънеца на Морган цели две минути. Нищо. Изтичах надолу до апартамента ми и се обадих в клуб „Аризона“.
– Той беше тук.
– Знам! – изкрещях. – Още ли е там?
– Не. Тръгна си преди около час.
Съзнавах, че няма да мога да заспя и затова реших да се отбия в офиса. Исках да направя някои проучвания. Надявах се да намеря законови основания, с които да опровергая доказателствата на Хаузър, че обаждането никога не се е състояло. Сетих се, че бях чел за едно дело за отровен боб в Бостън. Обвиняемият представил доказателства, че никой не се е оплакал от продукцията му, преди един прокурор да се натрови. Съдът в Масачузетс бе отхвърлил показанията му като основани на чужди думи. Тази вечер, вероятно заради уискито или покачения адреналин, случаят ми напомни силно на нашия. А дори да не беше така, може би щях да открия причина да възразя на Хаузър, докато той разпитваше телефонните оператори. Такива неща ми минаваха през главата, когато влязох в кантората.
Не стигнах до библиотеката. В края на коридора видях светлина, идваща от кабинета на Морган. Като се приближих до вратата, зърнах Морган, който седеше неподвижно на стола си, втренчил поглед в стената. В ръката си държеше кутийка бира. В пепелника догаряше неизпушена цигара. Погледах го за миг – като че ли беше изпаднал в транс, а очите му се рееха в пространството.
– Дан.
Той се обърна рязко.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Разказах му всичко.
– Да тръгваме!
Половин час по-късно паркирах колата си пред офиса на телефонната компания в Меса и последвах Морган вътре. Един мъж от охраната повика шефа на смяната, жена на име Джийн.
– Не бяхте ли тук по-рано? – попита тя.