– Посетили са ви юристите, представляващи другата страна по делото – отвърна Морган.
– Вие на чия страна сте?
– Защитаваме обвиняемата.
– Вие сте адвокатите на мисис Едингтън?
– Да.
– А онзи Хаузър е прокурорът?
– Да.
– Не го харесвам.
Джийн разреши на Морган да огледа в сградата всичко, което пожелае. Това обаче не ни помогна особено. Бяхме го загазили, независимо от чара на Морган и отзивчивостта на Джийн.
– Мистър Морган, очевидно е, че тя не се е обаждала онзи ден.
Морган присви очи и я погледна през гъстия цигарен дим.
– Книгата с обажданията за октомври тази година ли е?
– Да. Ето вижте, тук съм записала разговорите, проведени на пето число от месеца.
Морган разлисти бързо страниците и после отново се върна в началото. На няколко дати този месец бяха записани обаждания, но не и на двайсет и първи октомври, деня на убийството на Травис Едингтън.
Загубил търпение, Морган изгледа жената.
– Джийн, тя се е обадила. Трябва да има някакво обяснение. Какво може да се е случило?
– Не знам. Казаха ми, че са говорили с всички колеги, които са били на смяна тогава. Искате ли да ви покажа записките от техните обаждания?
След като Морган прегледа бележките, предоставени от компанията по молба на Макс Хаузър, всички седнахме в стаята за почивка и пихме от кафето, което Джийн приготви. Морган потърка очи.
– Знаеш ли колко ще ни навреди това? – попита той.
– Не съм сигурен – казах.
– Много – отговори Морган. – Страшно много. – Той отпи от кафето. – По дяволите, Джийн, тя се е обадила. – Големият адвокат въздъхна тежко.
Въпреки че за нищо на света не бих го споделил с Морган, аз стигнах до по-различен извод. Рита не се бе обаждала никъде. Неоспоримо доказателство бяха документите, които проучихме толкова внимателно. Докато седяхме в офиса на телефонната компания и пиехме кафе с жена на име Джийн, осъзнах, че не просто съм стигнал до различен извод, но и че започвам да възвръщам разума си. Рита не само не се бе обаждала никъде – тя ни беше лъгала още от началото. Морган направи възможното, за да си съчини правдоподобна история, но безобидната лъжа за телефонния разговор не бе нищо друго освен слабото място в целия разказ, което щеше да излезе наяве в понеделник сутринта, и всичко отиваше по дяволите. Миранда Едингтън не беше убила баща си и независимо колко пари бе пръснал Морган по евтини психиатри, той не можеше да промени този факт. Хуан Менчака го знаеше. Сидни Елзуърт го знаеше. Франк Менендес също. Сигурен съм, че Уолтър Смит и дори Том Галахър го знаеха. А сега го разбрах и аз. Всъщност го осъзнах още на предварителното изслушване, когато видях изражението на Рита Едингтън, докато лежах на пода на съдебната зала и се преструвах на умрял.
– Съжалявам – каза Джийн.
Изпихме кафето и се изправихме, за да си тръгнем. Джийн ни изпрати до вратата. Тя си пое въздух, но се спря.
– Какво? – попита Морган.
– О, нищо.
– Не – отговори Морган. – Щяхте да кажете нещо. Какво има?
– Просто се замислих. През есента назначихме едно момиче на половин работен ден. Мисля, че беше студентка. Понякога заместваше някои колеги. Но тя не е била на смяна въпросната сутрин. В противен случай щеше да бъде отбелязано, а и тя би записала обаждането. Както споменах, не е от значение.
– Как се казва момичето?
Джийн се почеса по врата, сякаш за да извлече спомена за името ѝ от съзнанието си.
– Забравила съм.
– Моля ви, Джийн – настоя Морган. – Опитайте се.
О, стига, Морган. В понеделник сутринта ще се изправим пред Хаузър и цяла армия от телефонни оператори. По-добре е да прекараме времето си в търсене на правни основания, с които да отхвърлим доказателствата им, отколкото да го губим в безсмислени надежди за свидетел фантом.
Джийн отиде до телефона и набра някакъв номер. После се извини на жена на име Ейми за безпокойството в този късен час на нощта.
– Спомняш ли си момичето с луничките, което работеше при нас на половин ден преди време? – Джийн направи кратка пауза. – Да, онова, което искаше да стане архитект. – Отново пауза. – Точно така, Джоана. Името ѝ беше Джоана Барнс.
– Къде можем да я намерим? – попита Морган, преди Джийн да остави слушалката.
– Ще погледна – каза тя и извади друг тефтер. – Всичко, което имаме, е адрес за кореспонденция в Сан Франциско. – Тя го записа на едно листче и го подаде на Морган.
– А телефонен номер?
– Няма, но мога да проверя. – Джийн проведе друг разговор, за да разбере номера на Джоана Барнс. – В телефонния указател на Сан Франциско фигурират две лица с името Дж. Барнс. Но не и Джоана. И в двата случая малките им имена не са изписани.