– Ще ни дадете ли номерата им, Джийн?
– Не и без съдебна заповед.
На излизане Морган помоли Джийн да не споменава пред никого, че сме били там.
– Няма да кажа и дума – прошепна тя съзаклятнически. – Искам да я отървете от затвора. Чух какво е причинил съпругът ѝ на детето.
Морган прехвърляше през пръсти бележката с адреса на Джоана Барнс, докато пътувахме към Финикс в тихата нощ.
– Не разполагаме с много, нали?
– С нищо, ако питаш мен – отвърнах.
Подминахме Товри Касъл, преди някой от нас да продума отново, а аз заговорих пръв само защото мълчанието ми тежеше ужасно.
– За какво мислиш? – попитах. Морган не отговори. Той просто гледаше напред в ступор на апатично отчаяние. – Нали няма да изпаднеш в кататония? – казах, опитвайки се да се пошегувам.
– Мисля, че ще е хубаво да отидеш в Сан Франциско.
– Моля?
– Завий наляво.
– Какво?
– Чу ме. Завий, по дяволите! – Пред летището Морган каза: – Ето. – Той ми подаде своята кредитна карта „Америкън Експрес“ и петстотин долара в брой. – Можеш да си купиш дрехи и четка за зъби, щом стигнеш.
– Толкова много пари ли носиш със себе си? – попитах, докато наблюдавах как прибира в джоба си поне същото количество банкноти, което ми беше дал.
– Спечелих ги на покер в клуб „Аризона“. Мислех, че имам късмет, докато ти не се появи тази вечер. Ще се погрижа за колата ти.
Когато първият самолет за Сан Франциско излетя, беше започнало да се съмва. Седях свит на тясната седалка, пред която имаше твърде малко място за краката, синият ми костюм изглеждаше, сякаш съм спал с него, и имах най-тежкия махмурлук от много време насам. В джоба си носех последния известен адрес на телефонната операторка, работила на половин ден в компанията, името на частен детектив, който според Морган се бе преместил в Сан Франциско, както и координатите на негов познат адвокат там.
Не беше невъзможно да я открия. Но трябваше да прелетя повече от хиляда и шестстотин километра, за да я помоля да си спомни едно-единствено сутрешно обаждане, проведено в ден, когато дори не е била на работа, и разговор, който не е бил записан, както би трябвало да стане, ако изобщо някога се бе състоял. Предстоеше ми абсурдна мисия, а аз определено не бях в кондиция да я предприема.
Отново се замислих за показанията на Рита. Зачудих се защо Морган не се досети за телефонната компания (вероятно е очаквал, че Рита ще спомене за проведения разговор) и накрая отговорът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Той се страхуваше от истината. Нима проблемът не беше именно в това? Дълбоко в себе си Морган съзнаваше, че Рита лъже от самото начало, точно както той самият бе искал. Тя го бе спечелила (а може би той нея) за съюзник в своята мръсна игра – хвърлянето на вината за убийството върху едно малко момиче, което преживяваше огромна трагедия и беше невинно и безпомощно. Навярно Морган беше твърде честен, за да предприеме такова подло начинание, ако осъзнаваше напълно истината. Точно заради това той не бе проверил верността на показанията ѝ за телефонното обаждане, преди тя да свидетелства пред съда. Може би ставаше дума за типична фройдистка грешка.
Една стюардеса ми предложи закуска, но аз поисках само кафе.
– Тежка нощ? – попита тя.
Изгледах я мълчаливо и тя продължи към другите пътници.
Взех под наем шевролет кабрио на летището в Сан Франциско, а момичето от агенцията ми обясни как да стигна до адреса на Дънкан Стрийт, който ни бе предоставила Джийн.
– Намира се в Даймънд Хайтс – каза тя. – Мисля, че е пряка на Кастро Стрийт.
Познавах града, тъй като бях живял там предишната година, и се отправих нагоре по Маркет Стрийт покрай западналите киносалони и бездомниците, след което завих наляво по Кастро Стрийт и подминах мнозина млади мъже, които се държаха за ръце, и както ми бе описало момичето на летището, накрая се озовах на Дънкан Стрийт. Открих номера на сградата, където вероятно живееше Джоана Барнс. Беше малка и модерна, с изглед към високите небостъргачи в далечината. В десет часа въпросната съботна сутрин почуках на вратата и зачаках. След като почуках още три или четири пъти, отвътре не се чу никакъв звук, дори и шумолене. По тротоара се зададоха две симпатични възрастни жени.
– Знаете ли кой живее тук? – попитах.
– Двама мъже – каза едната.
– Виждали ли сте момиче на около двайсет и осем години тук?
Жените се спогледаха заговорнически и се усмихнаха.