– Не. – Те се закикотиха тихо. – В тази къща никога не е имало момиче.
Така се озовах до стръмната улица на върха на хълма в прекрасната утрин, която бе хладна, но много слънчева. Главоболието ми беше изчезнало, но бе оставило в мен чувство на празнота и безпомощност. Убеден, че няма никой в къщата на Дънкан Стрийт, отпътувах към „Уест Портал“, където си купих пяна за бръснене, самобръсначка, четка и паста за зъби. После продължих нагоре през парка „Сейнт Франсис Удс“, покрай зоологическата градина и езерото „Мърсед“. Накрая стигнах до дългата алея пред голф клуб „Олимпик“. Слънцето се бе скрило. Гъста мъгла се разстилаше над игрището и кипарисите.
Чак когато паркирах, влязох в магазина на клуба и надникнах в огледалото, разбрах в какво състояние съм. Изглеждах по-зле, отколкото очаквах, стоейки до редиците от кашмирени пуловери и стикове за голф – по-лошо от Дан Морган, когато го срещнах за пръв път в „Сан Маркос“. Знаех, че е по-лесно да останеш незабелязан в този вид в Чандлър, щата Аризона, отколкото на мястото, където се намирах в момента. С известно безпокойство се приближих до продавача, който стоеше зад щанда.
– Ако си купя дрехи от вас – попитах, – мога ли да използвам съблекалните?
– Можете да се преоблечете тук – каза той учтиво. – Имаме пробна.
– Трябва да си взема душ. – Надявах се, че независимо от измачкания му вид моят костюм „Брукс Брадърс“ щеше да му подскаже, че не съм поредният скитник.
Продавачът ме огледа от горе до долу.
– Добре – съгласи се той накрая. – Няма проблем.
Избрах си панталони, риза и пуловер. Прибавих към тях и чифт нови чорапи и обувки, преди да му подам кредитната карта на Морган. Взех си душ и се обръснах. Облечен с новия си пуловер, върху който бе избродирана буквата „О“ с криле, излизащи от нея, обиколих голф игрището. Бях ужасно уморен и разходката щеше да ме освежи.
Теренът на голф клуб „Олимпик“ е най-красивото място, което някога съм виждал. Той се извиваше, издигаше и снишаваше сред мъглата. На моменти, докато се опитвах да прогоня махмурлука си в съботната сутрин, мъглата се разсейваше и слънчевите лъчи докосваха големите стари дървета, които като че ли ограждаха цялото игрище и създаваха илюзията, че е закрито. Процеждащата се светлина събуждаше у мен чувството, че се намирам в катедрала. Обърнах се към осмия грийн и ресторанта на клуба. Спрях поглед върху терасата, която гледаше към осемнайсетия грийн. Спомних си деня, в който обядвах с двама партньори от „Бробек, Флехър и Харисън“ на същото място. Тогава те ми предложиха работа. „От всички адвокати в нашата кантора се очаква да членуват поне в един голф клуб – бе казал по-възрастният, който носеше очила с телени рамки и папийонка. – Много от младите ни колеги предпочитат това място.“
Замислих се отново защо бях дошъл в Сан Франциско. Сетих се за малката лъжа на Рита, станала причина за абсурдната ми мисия, а после и за голямата лъжа, която тя беше изрекла. Обмислих приноса на Дан Морган към съчиняването на последната. Дали в прекаленото си усърдие той не бе принудил Рита да лъжесвидетелства? Анализирах и собствената си роля в коварното ни начинание. Докато стоях сам и наблюдавах как мъглата постепенно обгръща величествените дървета и се спуска над яркозелената трева, си спомних как Хуан Менчака бе изопачил своите показания. В този миг пред очите ми изплува образът на Миранда Едингтън, която лежеше неподвижна и безпомощна в болничната си стая.
Именно там, сред гъстата мъгла, обвиваща святото бойно поле, Дъглас Маккензи най-накрая бе изправен пред вечния основен въпрос: как може един адвокат да защитава човек, за когото дълбоко в душата си знае, че е виновен? Отговорът, ако изобщо съществуваше такъв, нямаше нищо общо с празните, абстрактни обяснения, с които се бях опитал да заблудя моята баба Бел. Ако имаше отговор, той гласеше, че Дъг Маккензи не е в състояние да направи това, че независимо колко изкусна е реториката и колко благородна изглежда обвивката, бизнесът си остава мръсен и много по-користен от принципите на всеки достоен човек.
Наблюдавах голф игрището и с болка в душата си се запитах защо не бях останал в този град и не бях заел полагащото ми се място сред добросъвестните хора, които живееха почтен живот.
Спомних си за глупавата и безсмислена мисия, на която ме бе изпратил Морган, и излязох от своя унес. Когато се върнах на Дънкан Стрийт, в къщата все още нямаше никой. Затова отидох до центъра и си взех стая в хотел „Клифт“. Там избрах номера на частния детектив, който ми бе дал Морган. Включи се автоматично съобщение, според което телефонът не съществуваше. Обадих се в офиса на познатия адвокат на Морган. Очевидно той не работеше в събота следобед и когато позвъних на информацията, за да открия домашния му номер, ми казаха, че той не фигурира при тях. Хората от „Клифт“ бяха любезни да намерят телефонен указател на града, но в него не намерих нито адреса на Джоана Барнс, нито този на адвоката или детектива. Обадих се в офиса на „Бътлър и Менендес“. Морган не беше там и аз му оставих съобщение относно развоя на събитията. После реших да поспя около час.