Като се събудих, навън беше тъмно. Часовникът ми показваше осем. Според него все още беше събота и аз заключих, че съм спал шест часа. Отново изглеждах, сякаш не съм свалял дрехите си, и се отправих към Дънкан Стрийт. Беше станало по-студено и гъста мъгла обгръщаше Даймънд Хайтс.
Този път в къщата светеше. Може би все пак щях да науча нещо – вероятно човекът, записал адреса на Джоана Барнс, бе сбъркал, но и това щеше да бъде някакво начало. Натиснах звънеца. Отвътре се чуха стъпки и един неестествено писклив глас.
– Влизай, влизай. – Вратата се отвори широко, а пред мен застана висок и красив чернокож мъж, увил кърпа около голото си тяло. – Извинете – каза той. – Помислих ви за някой друг. – Стояхме и се гледахме, а аз стигнах до извода, че той е прекарал доста време във фитнес залата. – Предполагам, че сега е моментът да ви попитам – заяви мъжът театрално. – Мога ли да ви помогна?
– Търся момиче на име Джоана Барнс.
Мъжът ме огледа подозрително от горе до долу, карайки ме да се чувствам неудобно, и аз изведнъж започнах да разказвам защо трябва да говоря с нея. Успях да му представя кратката версия на историята за телефонното обаждане.
– О, това е невероятно! – възкликна той. – Джери! О, Джери, Пол Дрейк е тук по поръчка на Пери Мейсън.
Влязохме вътре и към нас се присъедини белокож мъж, също толкова красив. Беше облечен с колосана риза на червено-бяло райе и бежови панталони. На краката си не носеше обувки. Разказах му същата история, леко разкрасена в сравнение с предишното ми изпълнение.
– Заповядайте – покани ме той.
– Е, познавате ли я? – попитах, следвайки го към помещение с блестящ дървен под, персийски килими и множество антични предмети.
Джери ме погледна безизразно.
– Тя ми е сестра.
Чернокожият мъж влезе наперено в стаята. Вече бе обул панталони.
– Това не е ли най-щурата история, която някога си чувал?
– Млъкни – отряза го Джери. – Важно е.
– Трябва да поговоря с нея – заявих.
– Знам. Искате ли нещо за пиене, докато ѝ се обадя?
– Не, благодаря.
Джери вдигна слушалката и набра някакъв номер.
– Джоана? – Той ми подаде телефона и за трети път ми се наложи да обясня набързо защо съм дошъл в Сан Франциско.
– Да, да. Спомням си това обаждане.
– Шегувате се! – Едва не изпуснах телефона.
– Не, помня го. Беше около седем часът…
– Седем без петнайсет – уточних.
– Да. На двайсет и първи октомври. Една жена се обади и извика: „Свържете ме с полицията“ или „Трябва ми полицията“. Докато се опитвах да установя връзка, тя каза някакво име, което звучеше испанско.
– Миранда? – попитах.
– Да, точно така. Миранда. Тя изрече името и извика „Недей!“. После чух силен шум и връзката прекъсна.
– Мога ли да дойда при вас, за да поговорим? Моля ви!
– Не искам да идвате в апартамента ми – отвърна тя.
– Да, разбирам. Нека се срещнем на някое обществено място. Много е важно.
– Има един бар, „Хенри Африкас“ – каза тя. – Намира се на Ван Нес Авеню.
– Знам го. Ще ви чакам там след двайсет минути.
Погледнах към брата на Джоана Барнс.
– Значи го е чула – предположи той.
Чернокожият мъж се върна, облечен с черен кашмирен пуловер, панталони и мокасини в същия цвят.
– Какво става? – попита той, докато си сипваше питие.
– Да – казах. – Чула го е. Не мога да повярвам.
На тръгване чернокожият отново ме заговори.
– Господин адвокат – каза той. – Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?
– Разбира се – отговорих.
– Пуловерът ви не става. Изобщо не става.
Влязох в бар „Хенри Африкас“ и седнах на старинна маса под тежка лампа „Тифани“, заобиколен от бостънска папрат. Разбърках с пръст кубчетата лед в чашата с бърбън и се заслушах в пианиста на сцената, който вяло изпълняваше мелодията от „Доктор Живаго“. Музиката беше в тон с настроението ми. Спомних си за чувствата, които бях изпитал към Морган – особено за онези, над които размишлявах на голф игрището. Без особен успех се опитах да ги отдам на чудовищния си махмурлук. В този миг в бара влезе едро мускулесто момиче.