Седнах и извиках на бармана:
– Още едно, моля. Не, почакайте, вие не искате друго питие, нали?
– Поръчайте ми само сода.
– И една сода – добавих.
В този миг и на това място изчезна махмурлукът ми. Погледнах часовника си. Беше девет и половина. Отпих глътка от новия бърбън, облегнах се на стола и се протегнах.
– Не съм ял нищо от два дни – казах.
– Има едно малко заведение на Полк Стрийт, където можете да си купите сандвич.
– Предполагам, че и вие сте гладна?
– Бих изпила чаша кафе – предложи Джоана Барнс.
Пресуших бърбъна и платих сметката. На път към вратата залитнах леко, но когато стигнахме Полк Стрийт, възвърнах контрол върху тялото си, ободрен от уискито и свежия нощен въздух на Сан Франциско. В кафенето Джоана поръча кафе и кроасан. Аз се спрях върху омлет с четири яйца и бира. Тя ми разказа, че е израснала в северната част на щата Ню Йорк и е следвала архитектура в Ню Йорк и Европа, след което се преместила в Скотсдейл, за да работи в института „Франк Лойд Райт“ в прочутата сграда „Талийсен Уест“. Там обаче не ѝ плащали достатъчно, за да финансират слабостта ѝ към скъпите дрехи, и тя пътувала тайно до Меса, за да си заработи допълнителни пари в местната телефонна компания.
– Накрая приех предложението на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ тук, в Сан Франциско – добави тя.
Разказах на Джоана за Дан Морган. Не скрих дори, че си бях тръгнал от голф игрището, за да му помогна за случая.
– Опишете ми жената, за която искате да свидетелствам, Рита…
Обрисувах ѝ цялата история – убийството, процеса, отношенията ми със семейство Едингтън и партито на Сидни Елзуърт. Казах ѝ за абсурдната ми мисия в Сан Франциско.
– Бях убеден, че Рита лъже и Морган я е принудил да го направи. Чувствах се доста зле. Тя е добър човек и винаги е била много мила с мен.
– Е, щом твърдя, че съм приела обаждането, това означава, че тя не лъже – увери ме Джоана.
Помислих си колко ли ще се вдигнат акциите ми в „Бъглър и Менендес“, като им съобщя за сензационните си открития. Поръчах още една бира и си представих как ще впечатля Ан Хейстингс, когато тя получи неоспоримото доказателство, че Дан Морган не е изпратил в Сан Франциско някакво неопитно момче.
– Това е най-красивият шал, който някога съм виждал – казах, докато опитвах от омлета.
– Благодаря.
– Познавам една жена, на която много ще ѝ отива. – Пиех третата си бира и започвах да усещам отрезвяващия ефект на новата доза алкохол.
– Майка ви? Сестра ви? Или може би някоя друга? – Тя се усмихна.
– Друга.
– Аха – промърмори тя. – Опишете ми я.
– Красива е. Много интелигентна. И изключително добър адвокат.
– Ако искате, мога да ви заведа до магазина, откъдето купих шала, утре, преди да тръгнем.
Вероятно се дължеше на бирата или по-скоро на бърбъна, който бях изпил преди нея, а може би на приповдигнатото ми настроение от факта, че бяхме намерили своя спасител в лицето на едрото мускулесто момиче.
– Бихте ли го направили? – попитах Джоана Барнс.
Събудих се в луксозната стая на хотел „Клифт“ с поредния махмурлук. Беше по-лек от предишния и една чаша кафе се оказа достатъчна, за да го преборя. Обадих се в дома на Морган и този път той отговори.
– Дан?
– Докъде стигна?
– Намерих я и тя си спомни обаждането. Ще бъдем при теб в шест часа.
– Господи! – Той въздъхна. – Ще ви чакам на летището.
Все още не можех да повярвам напълно, че Джоана Барнс ще ме придружи до Финикс същата вечер. Беше прекалено хубаво, за да е истина. В действителност я бях открил толкова лесно, колкото и мисис Скот в „Суицърс“. Отново вдигнах слушалката.
– Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано. Просто бях малко притеснен заради…
– Шефът ми се съгласи – отвърна Джоана. – В момента си приготвям багажа. Можете да ме вземете в два часа.
– Сега ще ми кажете ли адреса си?
– Валехо Стрийт номер 1134. Намира се под върха на Рашън Хил.
Напуснах хотела. Отправих се към Северния плаж и си поръчах бекон с яйца в едно малко кафене на Уошингтън Скуеър, където прелистих последния брой на „Кроникъл“, за да видя кой е излязъл начело във финалното класиране от турнирите на Професионалната голф асоциация. Изчетох всичките клюки в рубриката на Хърб Кейн, въпреки че не познавах хората, за които ставаше въпрос, а и материалът ми се стори леко блудкав. После се спрях на колонката на Чарлс Маккейб, който изтъкваше предимствата на сапуна и четката пред пяната за бръснене и възхваляваше някаква английска горчица. Като приключих с четенето, все още ми оставаха два часа до срещата с Джоана Барнс. Отидох с колата до Сосалито и се разходих край водата. Разгледах витрините на магазините и пих бира на терасата на един хотел, откъдето се виждаше целият залив на Сан Франциско. Седях щастливо, наблюдавайки красивия светъл град, който се открояваше на фона на синия океан и безоблачното небе. Единственото нещо, което засенчваше перфектната утрин, беше лекото ми притеснение, че няма да заваря Джоана Барнс, когато пристигна пред дома ѝ.