Тя беше в костюм. Остави малката си чанта на задната седалка на кабриолета, който бях наел, и попита:
– Може ли да свалим гюрука?
Тръгнахме по Бродуей към изхода за магистралата.
– Не забравяйте шала – каза тя.
– Моля?
– Нали ви обещах да ви заведа до магазина.
– О! – възкликнах. – Наистина бях забравил.
– Имахте чудесна идея вчера. Би било жалко да не я изпълните. Искате ли да отидем?
– Имаме ли време?
– Да, достатъчно. Намира се на Мейдън Лейн.
След десетина минути се озовахме на място, пълно с лъскави дамски облекла. Магазинът беше кръгъл и елегантна стълба се извиваше към втория му етаж.
– Мистър Райт е проектирал сградата – каза Джоана, докато влизахме.
– Моля?
– Франк Лойд Райт.
Джоана не успя да намери шала. След малко при нас дойде жена с плътен глас и силен акцент.
– Джоана, скъпа. – Двете жени си размениха любезности и Джоана я попита за шала. – Мисля, че ни остана още един – каза продавачката. – Ако не се лъжа, бяха само два. Хелга ги донесе от Сингапур. Ушити са в Китай.
Жената ни заведе в задната част на магазина, под витата стълба, където намери шала, сложен в малка прозрачна кутия.
– Казахте, че има само два такива? – попитах.
– Да. – Тя ни обясни, че шаловете са произведени в Китай. Два от тях били изнесени за Сингапур, където ги открила собственичката на магазина.
– Трябва да го купите – настоя Джоана. – Така ще съм сигурна, че никоя друга жена в Сан Франциско няма да носи същия.
– Ще го взема – казах. После погледнах цената. Помислих, че съм прикрил добре реакцията си, но и двете жени започнаха да ме убеждават.
– Повярвайте ми – каза продавачката. – Заслужава си всеки цент.
– Болката ви ще изчезне много преди тя да спре да го носи – допълни Джоана.
Беше твърде късно да се откажа. Подадох на продавачката кредитната карта на Морган.
– Можете ли да го увиете като подарък?
Час по-късно, на летището, платих билета на Джоана Барнс със същата карта. След двучасов полет кацнахме във Финикс. Морган ни очакваше.
– Знам всичко за вас – каза Джоана и му подаде ръка.
– Аз пък знам достатъчно за вас – отвърна Морган. – Адски съм щастлив, че сте тук.
Отидохме в хотел „Адамс“ и след като регистрирахме Джоана на рецепцията, се отбихме в бара за по едно питие. Морган я разпита обстойно за телефонното обаждане. Разказът ѝ съвпадаше безупречно с показанията на Рита, но Джоана си спомняше повече подробности, отколкото Рита. Тя бе чула как Рита панически извиква името на Миранда. Морган се успокои и ни покани на вечеря в ресторанта на хотела. Разговаряхме за неща, които нямаха връзка със случая „Едингтън“. През повечето време Морган и Джоана обсъждаха теми от архитектурата. За моя изненада Морган знаеше много. Вероятно е имал дело, свързано с нея. Или съпругата му го е научила. Споменаваха се имена като Мийс, Корбюзие, „Баухаус“ и „Фолингуотър“. Морган разказа за сградата „Талийсен“ и хотел „Империал“ в Токио.
Изпратихме Джоана до асансьора на хотела с уговорката да се срещнем в офиса следващата сутрин, после Морган се обърна към мен.
– Ела, Дъг. – Последвах го обратно към бара, където той поръча още напитки. – Е, какво мислиш?
– За кое? – попитах.
– За думите на момичето.
– Предполагам, че те доказват невинността на Рита.
Морган запали цигара. Той дръпна и разтърка окото си, което бе раздразнено от пушека. След това всмукна повторно от нея, докато димът още излизаше от ноздрите му. Издиша и провлече едно:
– О, по дяволите.
Морган избълва гъст цигарен дим. Този път разтри с пръсти и двете си очи и изпусна нов облак. Изглеждаше ужасно уморен, а когато ме погледна, очите му бяха зачервени.
– Защо? – попитах. – Нима Джоана не потвърди, че Рита е казала истината?
– Знам, че Рита ни каза истината. Знам го от самото начало. Просто не съм сигурен, че Джоана Барнс го доказва.
– Защо? – зачудих се.
– Нека те попитам следното – отвърна Морган. – Какво ще стане, ако Рита, а не Миранда е насочила револвера срещу Травис, докато се е обаждала по телефона?