– Предполагам – казах, – че дори Хаузър да не представи доказателства за липсата на обаждане, съдията ще ми позволи да я призова заради неопитността ми. Ще изглежда, сякаш съм забравил за свидетелката.
– Не разчитай на това. Но ако искаш да я разпиташ, направи го. Изборът е твой.
– Ако спечелим, всички ще кажат, че победата ни се дължи на нейните показания.
– Точно така. И ти ще бъдеш първото лице във вечерните новини.
– Ще го направя.
Прекарахме следващия час в подготовка за процеса. Първо обсъдихме въпросите, които щях да задам на Джоана Барнс, а после ги изрепетирах с Джоана, докато Морган ме учеше на кои места мога да я напътствам и кога е по-добре да се въздържа. Като свършихме, аз я заведох до съда и оглеждайки се нервно, за да се убедя, че никой не ни е видял, я скрих в кабинета на съдебния секретар, както бях сторил и с мисис Скот. Дори заключих вратата, за да се подсигуря. После седнах на масата на защитата и зачаках, опитвайки се да запазя спокойствие.
Когато съдебните заседатели влязоха, Рита отново зае свидетелското място, а жуженето в залата стихна, съдията обяви:
– Мистър Хаузър, можете да започнете с кръстосания разпит.
– Вие сте купили веществено доказателство номер едно – каза Хаузър, вдигайки револвера, с който бе извършено убийството.
– Да – отвърна Рита.
– Носили сте доказателство номер едно в чантата си. Вярно ли е?
– Да.
– Носили сте го в утрото на двайсет и първи октомври.
– Да.
– Носили сте го, докато сте вървели към къщата, в която е умрял съпругът ви, нали?
– Да, точно така.
– Внесли сте оръжието в къщата.
– Да.
– Извадили сте го от чантата си.
– Не, не съм правила това.
– И сте го насочили към съпруга си, нали, мисис Едингтън?
– Не, не съм.
– Държали сте го срещу него.
– Не е вярно.
– И сте дръпнали спусъка.
– Не!
– Застреляли сте съпруга си с шест куршума.
– Не!
– И сте го гледали как умира.
– Не е вярно, мистър Хаузър.
– Никога не сте се обаждали по телефона, нали, мисис Едингтън?
– Напротив. Обадих се.
– Сигурна ли сте?
Рита изгледа е любопитство опонента ни.
– Да – каза тя. – Сигурна съм.
– Колко сигурна, мисис Едингтън?
Рита впери поглед в събеседника си, но този път не с учтиво любопитство, а с подчертано недоверие. Аз се наслаждавах на факта, че Хаузър е на път да се хване в капана ни.
– Обадих се – повтори Рита. – Убедена съм.
– Нямам повече въпроси – обяви Хаузър.
Това беше всичко. Нямаше компрометиращи разкрития. Нямаше изпепеляващи, неловки въпроси. Нямаше изненади. Чухме единствено безобидните въпроси на прокурора в подкрепа на неговата теория по делото, които бяха учтиво отречени от свидетелката. Хаузър положи прецизно основите за предстоящото унищожение на подсъдимата чрез показанията на служителите от „Маунтин Бел“. Едно нещо беше ясно. Морган бе изгубил много време в ненужната подготовка на Рита за кръстосан разпит, който така и не се състоя. Той заяви, че няма въпроси към свидетелката.
– Ваша светлост, защитата няма какво да добави.
Когато Морган изрече последното, имах усещането, че той затръшва невидима врата, и чак в този миг осъзнах напълно какво бе преживял. Едва тогава, в последвалата зловеща тишина, ми стана съвършено ясно, че случаят е приключил. Всичко свърши. Ако Макс Хаузър не бе повдигнал отново въпроса за телефонното обаждане, Джоана Барнс нямаше да свидетелства по делото „Щатът Аризона срещу Рита Едингтън“. А ако тя не се явеше в съда, щяхме да изгубим единствения свидетел, който ме караше да вярвам безрезервно, че Рита Едингтън не е убила съпруга си. И Морган бе рискувал да направи подобна жертва само заради театъра, в името на малко повече драматизъм.
– Разполагате ли с още свидетели, мистър Хаузър? – попита съдията.
Хаузър се изправи бавно. Видях как Морган се хваща за коляното под масата, за да спре треперенето. Стиснах толкова силно молива си, че щях да го счупя.
– Да, ваша светлост. – Прокурорът се обърна към съдебните заседатели, преливащ от самоувереност. – Обвинението призовава мисис Естер Крокет от телефонната компания „Маунтин Бел“.
В залата се чу шумолене, а моливът ми се счупи, като го изпуснах на масата.
Към свидетелското място се отправи едра жена. Хаузър сложи пред нея книгата с обажданията и тя заяви, че в нея обикновено се въвеждат всички проведени разговори. Политика на компанията била такава. Вписванията ставали в момента на обаждането или малко по-късно, а служителите, които го правели, били наясно със съдържанието на отбелязаните разговори. Хаузър разпита свидетелката най-подробно в стремежа си да избегне заплетеното правило за показанията, основани на чутото от друго лице.