– Мисис Крокет, ако някой се е обадил на телефонния оператор в Меса, Аризона, на двайсет и първи октомври тази година и е поискал да бъде свързан с полицията, според рутинната практика на вашата компания обаждането трябва ли да е било записано в книгата пред вас, маркирана като доказателство номер четиринайсет на прокуратурата?
– Да.
– Предлагам доказателството да бъде приложено към показанията, ако съдът е съгласен.
– Нямам възражения – каза Морган.
Изричайки тези думи, Морган се позова на подробната справка, която Ан Хейстингс бе изготвила, докато аз търсех Джоана Барнс в Сан Франциско. Според нея книгата с обажданията попадаше под действието на изключението от правилото за показания, основани на чутото от друго лице, което касаеше бизнес документацията. Въпреки това доказателството можеше да бъде приведено, тъй като то бе защитено от конституционно го право на очна ставка. Документът показваше недвусмислено, че Макс Хаузър има право да подложи на кръстосан разпит всеки служител от телефонната компания, който е бил на смяна в съдбоносната сутрин. Не беше достатъчно, че цял куп свидетели фантоми бяха готови да свидетелстват за едно незаписано обаждане. Предстоеше изслушването на всички служители, работили тогава. Проблемът беше, че Хаузър можеше да призове всички, ако се наложеше.
– Наистина ли не възразявате, мистър Морган? – попита изненадано съдията.
– Да, ваша светлост – отвърна Морган, като обърна справката от Ай Хейстингс с лицето надолу.
– Доказателство номер четиринайсет на обвинението е приложено към показанията.
– Мисис Крокет, в книгата записан ли е такъв разговор във въпросната неделна сутрин?
– Не, сър. Очевидно е, че обаждането никога не се е състояло.
От пейките зад нас се разнесе глух тътен. Хвърлих бърз поглед към съдебните заседатели, а изражението по лицата им бе същото като в първия ден на делото, когато при избора на заседатели Морган заяви, че Рита ще хвърли вината за убийството върху единственото си дете. Те започнаха да се обръщат към красивата жена до мен, а Рита Едингтън надраска няколко думи на жълтия бележник пред себе си. „Наистина се обадих.“
Морган сложи ръката си върху нейната и се усмихна.
– Знам – прошепна той.
Макс Хаузър погледна към Морган с ехидна усмивка.
– Свидетелят е ваш, господин адвокат.
– Мисис Крокет, чували ли сте за жена на име Джоана Барнс? – попита Морган, без да се изправя.
– Да.
– Понякога тя е замествала ваши колеги в телефонната компания, нали?
– Да, точно така.
– Нямам повече въпроси, ваша светлост.
Несъмнено това беше първият сигнал за Макс Хаузър, че нещо не е съвсем наред. Като чу думите на Морган, усмивката изчезна от лицето му.
– Ваша светлост – заяви Хаузър, – готов съм да призова всички оператори, които са били на смяна във въпросния ден, и те могат да потвърдят, че обаждането, за което ни разказа мисис Едингтън, никога не е било получено. Не знам дали мистър Морган… – Той сякаш търсеше подходящите думи.
– Господин съдия – прекъсна го Морган. – Мога да докажа, че никой от хората, с които е разговарял мистър Хаузър, не е приел обаждането на мисис Едингтън онази сутрин.
– Е – отвърна съдията, – така бихме спестили време. Господа съдебни заседатели, приемете за неоспорим факт твърдението, че никой от служителите, разпитана от мистър Хаузър, не е приел обаждането, за което става въпрос тук.
Гай Бъкли и мисис Мендоса се усмихнаха – вече бяха разбрали накъде отиват нещата.
– Имате ли други свидетели, мистър Хаузър?
– Не, ваша светлост. – Хаузър седна и вместо язвителната усмивка отпреди няколко минути на лицето му се изписаха тревога и обърканост.
– Значи нямате какво да добавите, мистър Хаузър?
– Моля? А, да, обвинението се въздържа.
– Повикай я – нареди ми Морган достатъчно силно, за да го чуят съдебните заседатели.
– Защитата призовава Джоана Барнс, ваша светлост. – Дори не бях нервен, когато го казах. В следващия миг обаче си спомних, че аз съм единственият, който знае, че тя е заключена в кабинета на съдебния секретар. – О, извинете. Нуждая се от разрешението ви да доведа свидетелката.
Хенри Пенрод кимна. Излязох бързо от съдебната зала и се затичах по коридора. Почувствах внезапно притеснение. Ами ако вратата заяде? Исках просто да съм сигурен, че в кабинета няма да влязат други хора. Какво ще правя, ако не мога да отключа? А ако Джоана е трябвало да отиде до тоалетната? Ако я заваря свита на пода в агония? Или по-лошо, ако не мога да я измъкна отвътре?