Почуках колебливо и вратата се отвори.
– Дойде ли моят ред? – попита тя.
След като положи клетва, аз ѝ зададох няколко въпроса за живота ѝ – защо е дошла в Аризона, кога е работила в „Талийсен Уест“ и как е получила работата в „Маунтин Бел“. Стана ясно, че тя е била на смяна в утрото на двайсет и първи октомври и е заминала за Сан Франциско по-късно същия ден.
– Постъпило ли е при вас обаждане от някого, който е помолил да го свържете с полицията?
– Протестирам! – изрева Хаузър. – Въпросът е насочващ.
Реакцията му дойде неочаквано и аз подскочих, оглеждайки залата в търсене на отговор.
– Отхвърля се.
– Ваша светлост, мисля, че имам право да насочвам свидетелката при встъпителните въпроси.
– Вече отхвърлих възражението, мистър Маккензи. Продължете.
– Приехте ли такова обаждане, мис Барнс?
– Да.
– От жена или мъж?
– Беше жена.
– Моля, опишете ни всичко, което ви каза тя.
– Възразявам! Показания, основани на чутото от друго лице.
Този път не подскочих, а се втренчих право в Макс Хаузър, който се бе изчервил и изглеждаше много притеснен.
– Господин съдия, смятам, че показанията на мисис Едингтън, които изслушахме преди малко, отхвърлят съмненията за фалшификация. – Погледнах към Морган, а той вдигна вежди, демонстрирайки, че е впечатлен.
– Може и да сте прав, мистър Маккензи – отвърна съдията, – но смятам да отхвърля възражението поради простата причина, че мистър Хаузър пръв повдигна въпроса за телефонното обаждане. Освен това изглежда твърде вероятно мис Барнс да е видяла или по-скоро чула случилото се въпросната сутрин.
– Съгласен съм, ваша светлост.
– Благодаря, мистър Маккензи – отговори съдията провлачено. – Продължете с разпита на свидетеля.
– Моля, кажете ни какво чухте онази сутрин, мис Барнс.
Тя се обърна към съдебните заседатели.
– Беше женски глас. Звучеше напрегнато и отчаяно. Извика: „Свържете ме с полицията, трябва ми полицията.“ А после: „Миранда, Миранда, недей, недей!“ След това чух силен шум и връзката се разпадна. Не успях да се обадя в полицейското управление.
– Шумът прозвуча ли като изстрел?
– Протестирам.
– Да, мистър Маккензи, въпросът е насочващ. Моля, формулирайте го по друг начин.
– На какво ви напомни шумът?
– Тогава не обърнах внимание. Не беше много силен. Но сега като се замисля, може да е бил от изстрел.
Джоана разказа, че компанията задължавала операторите да изчакват на линията, докато свържат клиента е полицията, но тя не знаела за съществуването на книга, в която се вписват всички спешни обаждания. Накрая тя призна, че не е споменала за разговора по-рано, тъй като не е подозирала, че се води процес, докато не съм ѝ се обадил в Сан Франциско. Седнах на мястото си, удържайки на обещанието си да не ѝ задам злепоставящия въпрос, който можеше да навреди на жената, която Макс Хаузър несъмнено бе разпитал.
Хаузър изглеждаше сломен.
– Ще ми позволите ли да задам един въпрос, ваша светлост? – Съдията кимна утвърдително и Хаузър попита: – Мис Барнс, от онова, което сте чули, не можете да определите на какво разстояние от слушалката се е случило събитието, предизвикало шума, за който споменахте. Прав ли съм?
Дали Хаузър не бе улучил слабото място на Морган? Нима целеше да докаже, че Рита е застреляла Травис, докато е говорила по телефона?
Джоана помисли за момент.
– Е – отвърна тя след малко, – ако шумът е бил от изстрел, предполагам, че той е бил произведен на известно разстояние от телефона. В противен случай щях да го чуя по-ясно.
– Но не сте сигурна, нали?
– Не – отговори тя. – Но така ми прозвуча.
– Нямам повече въпроси.
Всичко свърши. Предстояха ни единствено заключителните пледоарии на двете страни и инструкциите на съдията към заседателите. Всичко свърши, а Миранда Едингтън все още не се бе събудила.
Съдебните заседатели се оттеглиха в един и половина следобед. Морган и аз пиехме бира от малкия хладилник в неговия кабинет, докато чакахме произнасянето на присъдата. Като пристигна новият брой на „Финикс Газет“, прочетох уводната статия: „По време на разпита, проведен от адвоката от Финикс Дъглас Маккензи, архитектът от Сан Франциско Джоана Барнс свидетелства…“ Препрочетох материала три-четири пъти. Морган седеше отпуснат на стола си, пиеше бира и пушеше цигара след цигара. Когато наши колеги влизаха, за да попитат какъв ще бъде изходът на делото, отговаряше: „Кой знае?“ По едно време, след продължително, самовглъбено мълчание той се обърна към мен и каза: