– Трябваше да видиш лицето на Морган, когато му съобщи, че си открил Джоана Барнс – каза тя, без да отдръпне ръката си. – Щеше да се пръсне от щастие.
– Нищо особено – отвърнах. – Просто намерих адреса, който ни бяха дали.
– Е, тук определено те смятат за герой.
Огледах се из стаята, в която се бяха събрали всички адвокати от „Бътлър и Менендес“. В средата се намираше Морган. Не, не Морган, а Даниъл Морган. Незнайно защо, почти бях забравил цялото му име. Докато наблюдавах как стои в центъра на цялата тази веселба, ми се прииска да извикам: „Дяволски си прав, че трябваше да се откажа от турнира по голф! Естествено, че си заслужаваше!“ Но не го направих. Вместо това отпих от шампанското, чувствайки как адреналинът ми бавно спада. Усещах мястото на рамото си, където Ан Хейстингс ме бе докоснала, дълго след като тя махна ръката си.
След време осъзнах, че Морган и Ан Хейстингс са напуснали партито. Почти всички си бяха отишли, освен Уолтър Смит, Том Галахър и малка група адвокати, които започваха игра на покер. Погледах ги малко и се прибрах в Кендъл Хаус. Все още не ми се спеше, но нямах какво да правя. Като отворих вратата на апартамента си, видях луксозната кутия с шала, който купих на Ан в Сан Франциско. В суматохата съвсем бях забравил за него. Взех кутията, обърнах я няколко пъти и си казах: „Какво пък, едва ли си е легнала още“, след което се качих отново в колата и се отправих към къщата ѝ по Норт Сентръл Авеню.
Натиснах звънеца и отвътре се чуха стъпки. Потръпнах при мисълта какво правя и когато вратата се открехна, разпознах нечий глас. Той не принадлежеше на Ан, но въпреки това не ми беше чужд.
– Казах ти да се разкараш оттук! – прозвуча провлаченият аризонски акцент.
Вратата се отвори широко. Видях татуировката, а после и цялото тяло на Морган, който беше чисто гол. – Господи! Предположих, че си…
Не чух останалото. Погледнах към стълбите зад него и видях как Ан Хейстингс слиза в приглушената светлина. Светлосивият ѝ халат беше отворен чак до кръста и тя понечи да се загърне.
Обърнах се и изтичах до колата. Пътувах на изток към Апачи Джънкшън, настъпил до дупка газта, когато най-накрая се замислих. До този миг просто си бях наумил да карам чак до Блек Ривър, за да ловя риба. Можех да стигна навреме за сутрешния улов, а пъстървите щяха да се съберат в горната част на реката, за да потърсят насекоми. Когато обаче подминах Апачи Джънкшън, осъзнах, че е зима и няма как да си проправя път през снега, а и едва ли щях да намеря мухи за стръв. После си спомних, че дори не разполагам с въдица и съм прекалено пиян, за да шофирам.
Паркирах пред едно денонощно кафене. Нелюбезната сервитьорка и аз бяхме единствените хора там. На яркото осветление кожата ѝ изглеждаше тъмнокафява. Тя четеше модни списания на барплота, а аз си поръчах кафе и се загледах в непрогледната нощ на пустинята, усещайки острата болка от унижението. На път обратно за Финикс, все още не напълно изтрезнял, но поне на по-свежа глава, ми хрумна по-добър план. Реших да замина на север, в Юта, и да покарам ски.
33
На следващата сутрин, пиейки портокалов сок с надеждата, че ще пропъдя ужасния вкус в устата си, се разколебах относно малката екскурзия, която бях планувал така усърдно миналата нощ. Реших, че не мога просто да тръгна, без да кажа на никого в офиса. Но аз отговарях единствено пред Морган и предположих, че той не би искал да ме види, както и аз самият нямах желание да се срещна с него или Ан. Обзе ме тревога при мисълта как ще се сблъскаме в офиса – неудобните погледи, безкрайните пътувания с асансьора, срещите в стаята за почивка. Трябваше да потисна всичко това. Да вървят по дяволите! Махам се оттук.
Не успях да се измъкна незабелязано. Докато изнасях ските си през вратата, вдигнах очи и видях пред себе си Морган и Ан.
– Може ли да поговорим?
– Защо не? – отвърнах и оставих ските на пода. Те влязоха вътре и застанаха неловко, докато не ги поканих да седнат.
– Току-що направих кафе – казах.
– Чудесно.
Подадох им чашите и седнах срещу тях, а между нас лежаха ските „Дед“ за дълбок сняг.
– Виж, Дъг, не знаехме, че си ти. Взех те за проклетия Аксел Стърн и затова ти казах да се махаш снощи.
– Кой е Аксел Стърн?
– Един тип, който не иска да остави Ан на мира. Лекар е. Пластичен хирург.
– Е – казах, – дори и да си знаел, че съм аз, май не беше в състояние да говориш.
Той потърси цигара и сведе очи. После се ухили. Погледнах към Ан. Тя не се смееше.
– Каква бъркотия! – възкликна тя.
– Исках само да ти донеса подаръка, който бях забравил да ти дам. – Изрекох последното, без да се замислям.