Клемънтс пак огледа иззад очилата си аудиторията и продължи:
— Той не вярва, че може да бъде заловен. Подсмивате се, капитане, но това е самата истина. Престъпникът е убеден, че е по-умен от вас — от всички нас взети заедно. Гарантирам ви, че следи медиите много отблизо, опитвайки се да открие някакъв знак за своя успех или провал. Решението ви да запазите в тайна случилото се до този момент е похвално. Доколкото схванах, бояли сте се да не се появят други негови подражатели и тревогата ви е била напълно основателна. По-лошото обаче е, че нашият престъпник е човек, който ще се стреми всяко следващо престъпление да е по-ужасно от предишното.
Ранкин, който все още не изглеждаше убеден, попита:
— И къде в тази схема се вмества изнудването? Поставените условия?
— Въпросът е много по-сложен — кимна доволно Клемънтс. — По всичко личи, че той е замислил нещо голямо и работи по този план от самото начало. Състои се от три фази: предупреждение, нападение и заключителна фаза. Струва ми се, че вече се намираме във втората фаза. Не е постигнал резултатите, на които се е надявал, но вероятно от самото начало е бил подготвен за подобно развитие на нещата. Ето защо се е отказал от по-големите изисквания, които и за него самия може да са изглеждали нереалистични, и е насочил вниманието си към по-конкретното парично изнудване.
— А заключителната фаза? — с неохота попита един от полицаите от Портланд.
— Предполагам, че тя се отнася до обещанието му да убие стотици хора. Не се съмнявайте, че ще го направи. Не е изключено дори да е разработил предварителен план, който да се задейства даже и в случай, че бъде арестуван. — После додаде: — С индивид, способен да направи всичко това, нищо не е изключено.
Той се усмихна накриво, а изцъклените му, немигащи очи заблестяха на силната светлина. Доктор Ричард Клемънтс очевидно искрено се забавляваше.
Двадесет и три
Същия този четвъртък вечерта Ла Моя спря пред къщата на Болд, защото знаеше, че сержантът го очаква. Болд излезе, преметнал сакото си през ръка, а с другата се опитваше да натъпче ризата в панталона си. Цял облак нощни пеперуди се тълпяха около лампата на верандата. Други техни посестрими бяха обсадили уличната лампа, под която Ла Моя бе спрял колата.
Ла Моя го пресрещна на вратата и му подаде едно листче, на което с нечетлив почерк бе надраскан адрес, намиращ се изненадващо близо до тях. Болд си спомняше този квартал от един друг случай, който би предпочел да забрави час по-скоро.
— Дикси?
— На път е. Хората му ще го чакат там.
— Бръснача?
— Оставих му номера на клетъчния ти телефон.
Ла Моя му подаде телефона и Болд разсеяно го пъхна в джоба на сакото си. Опипа вътрешния си джоб. Пистолетът му беше на мястото си.
Болд провери внимателно дали е заключил външната врата. Двамата мъже бързо се запътиха към колата.
— Кой е приел съобщението? — попита Болд.
— Кой друг би проявил такъв интерес към черна дупка като тази? Холивуд, сержант — рече Ла Моя, забелязал недоумяващия поглед на Болд. — Даниелсън.
Секунда по-късно Ла Моя вече бе в колата. Погледна към Болд и се провикна:
— Идваш ли?
Болд стоеше като закован, подпрял ръка на вратата на колата. Дафи бе споменала, че е хванала Даниелсън да подслушва. На Болд това никак не му хареса.
— Сержант?
Болд влезе в колата.
— Добре ли си?
— Натисни газта — нареди Болд. А иначе се славеше като човек, който редовно кара със скорост по-ниска от тридесет мили в час.
Къщата беше паянтова, на два етажа, почти долепена до къщите от двете й страни. Улицата се изкачваше стръмно нагоре и Ла Моя качи предните гуми на тротоара, преди да спре колата. Няколко циментови стъпала, а след това и две-три дървени отведоха Болд до площадката пред входната врата, където го очакваше Даниелсън, седнал на верандата. Бърни Лофгрийн и екипът му останаха на улицата в очакване да бъдат повикани.