Стаята на момичетата — те очевидно бяха живели в нея заедно — го покруси напълно. Малко плетено столче, на което седеше парцалива кукла. Завивките бяха отметнати настрани — по всичко личеше, че майка им им е помогнала да станат от леглата. И вече не са се върнали в тях. Хората на Дикси ги бяха напъхали в черни найлонови чували, с цип по средата. Масата за закуска бе подредена, но само след няколко минути и закуската щеше да се озове в черните торби.
Веднъж, когато беше дете, Болд се бе опитал да помогне на една ранена лястовица. Уплашената птичка обаче се бе опитала да избяга от ръката му, а той, в опит да я задържи, я бе стиснал толкова силно, че бе пречупил вратлето й. Спомни си как държеше птичето върху протегната си длан, подхвърляше го нагоре във въздуха и му се молеше да полети. Взимаше го и отново го подхвърляше. И така, докато разплаканата му майка не дойде при него и не го накара да престане.
Макар че се бе опитала да го убеди в противното, той знаеше, че бе убил, стараейки се да помогне. Сега се чувстваше по същия начин. Болд се отпусна на пода на малката розова стая и затвори вратата, опитвайки се напразно да намери малко покой.
Страйкър пристигна по-късно. Вонеше на алкохол и изглеждаше малко пиян. Размаха пейджъра си под носа на Болд и изломоти:
— Това шибано нещо е пълен боклук.
— Той е — рече Болд и кимна по посока на къщата.
— Работа на господин Колфийлд?
— Точно така.
— Що се отнася до мен, всички жени са боклуци — прочувствено заяви Страйкър.
— Друг продукт на „Адлър“. Този път месна консерва. — Болд осъзна, че думите му не стигат до съзнанието на Страйкър.
— Обвързват те с вериги. Пречат ти да разсъждаваш нормално.
— Четиричленно семейство. Всичките са мъртви, Бръснач.
Протезата на Страйкър яростно издрънча.
— Мъртви? — Очевидно само тялом стоеше пред Болд.
— И четиримата. Изчакали твърде дълго, преди да решат да потърсят лекарска помощ. Майката била добре известно време, но и тя се споминала. Лекарите казват, че може би е от скръб. Твърдят, че скръбта може да предизвика нечия смърт.
— Винаги умират невинни хора — оплака се Страйкър. — Разбираш ли за какво говоря?
— Не — честно си призна Болд.
— Е, майната ти тогава — заяви Страйкър. Заобиколи Болд, като умишлено го закачи с рамо, и влезе в къщата.
Болд изчака цели петнадесет минути, застанал под мрачното, облачно небе, което като че ли вещаеше дъжд. Група униформени полицаи се опитваше да държи на разстояние репортерите и фотографите. Зяпачите непрекъснато споменаваха думата E.coli. За момента всичко тече по план, помисли си Болд. Започваше да свиква с лъжите и се мразеше заради това.
— Вътре вони — констатира Страйкър, когато най-сетне излезе. — Все същото. Все същото!
— Имаме нужда от снимка на Колфийлд. В щатското управление на затворите би трябвало да разполагат със снимка от досието му.
— Нямаш нужда от мен, за да я получиш.
— Ще бъде по-лесно, ако ти го направиш. Искам да получа всичко, което имат за Колфийлд, но бих предпочел да не се знае, че аз съм човекът, направил искането. Ти и бездруго постоянно правиш такива запитвания.
— До утре сутринта ще ги имаш. — Страйкър си записа нещо. Първият признак на трезв разум.
— Май си обърнал няколко, а, Бръснач?
— Ей, аз не съм на повикване. По дяволите! Илейн изобщо не се прибира у дома. И защо да не пийна?
— Само не се забърквай в неприятности.
Страйкър се славеше с навика си да предизвиква тридесетгодишни мъже на юмручен бой с една ръка — и обикновено побеждаваше. Понякога пропускаше предизвикателството. Просто избухваше и нападаше първия човек, изпречил се на пътя му.
— А, ето го и него — рече Страйкър, забелязал Даниелсън, който ядосано се взираше в Болд през прозореца на една паркирана кола. — Оная заповед за обиск сигурно е свършила работа, а?
— Каква заповед? — попита Болд. — За Холи Макнамара?
— Клептоманката? Не, по дяволите. Имам предвид неговата заповед, на Даниелсън. За данъчните документи на „Лонгвю фармс“. Трябваше да се боря с нокти и зъби, за да ви я издействам. Ония момчета от данъчното имат задници като на катерици — нищо не можеш да пъхнеш в тях.