Болд положи неимоверни усилия да прикрие изумлението си. Отклони поглед встрани, сякаш продължаваше да разглежда къщата.
— Заповед за проверка на данъчните декларации — повтори той.
— Точно така. Искали сте да научите имената на хората, работили във фермата. Така сте попаднали на името на Колфийлд. Нали? И всичко това благодарение на мен. И на Даниелсън, може би — или той просто е изпълнявал заповеди? — Сръчка Болд твърде силно с металната си протеза. — Би могъл да ми благодариш за услугата. Няма да се оплача.
— Да, благодаря ти, Бръснач. — Болд едва успя да произнесе думите.
— Не е нужно да си чак толкова възторжен! — саркастично рече Страйкър.
— Не. Винаги съм ценил помощта ти. Наистина. — Този път гласът на Болд прозвуча по-убедително, макар цялото му внимание да бе съсредоточено върху профила на Даниелсън. — Данъчните декларации на „Лонгвю“ — повтори той.
— Точно така, по дяволите! Някой път трябва да се опиташ да се пребориш с онези от данъчното. Изобщо не е забавно. Можеш да си сигурен в това.
Болд накара Ла Моя да го откара в града. Слезе от колата, преди да е спряла напълно, и бързо тръгна към вратата на управлението. Детективът се провикна след него:
— Ей, чакай малко!
Болд не можеше да чака. Затича се надолу към сутерена, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Преди да стигне вратата, вече държеше в ръка ключа за Костницата. Отключи вратата, а после и решетката. Без да се оглежда, намери ключа за осветлението.
Само с няколко крачки се озова до познатия рафт. „КОЛ“…
Този път беше там: полицейското досие на Харолд Емерсън Колфийлд. Беше поставено точно на мястото му.
Двадесет и четири
Натоварена с цял куп снимки на престъпници, включително и тази на Хари Колфийлд, която бе получила от Болд, Дафи се срещна с Холи Макнамара. Беше петък сутринта и младото момиче трябваше да тръгва за лятно училище.
Холи беше облечена със сини дънки, бяла тениска и черни гуменки. Майката непрекъснато се суетеше около тях и за да й попречат да се намеси в разговора им, Дафи и момичето потърсиха уединение в стаята на Холи. Стените бяха облепени с плакати на гръндж състави. Матракът бе поставен направо върху пода, цялата стая миришеше на тамян.
— Питаш ли ме как живея с нея? — възкликна момичето.
— Майките понякога са досадни — призна Дафи.
— Така ли?
— Майка ми направо превъртя докато бях в гимназията. Все си мислеше, че ще забременея или пък ще стана наркоманка.
— Ти?
— Аз — отвърна Дафи. Постави първата група снимки пред Холи, като задържа снимката на Колфийлд за третата или четвъртата група. Искаше момичето да посвикне с процеса на разпознаване преди решаващия момент. Но повече от всичко искаше да й помогне да си стъпи на краката.
Холи Макнамара внимателно ги разгледа, взе една от тях, погледна я отблизо, върна я обратно и отрицателно поклати глава.
— Не е тук — рече тя.
— Проблемът беше в това — сподели Дафи, — че колкото повече време прекарвах у дома, толкова по-лошо ставаше, защото каквото и да направех, мама все не беше доволна. Тя искаше да бъда нейното малко, умно момиченце. Не можеше да приеме, че растях, че имах голям бюст и редовен цикъл, че проявявах любопитство и любознателност и исках да опитам вкуса на бирата. — Всичко това в ни най-малка степен не напомняше дори за годините й в гимназията, но Дафи бе проучила внимателно психиката на Холи Макнамара и смяташе, че я познава достатъчно добре, за да подмами момичето към искреност и приятелство.
— На мен ли го казваш!
— И с теб ли е така?
— Абсолютно същото.
Дафи разстла пред нея втората група снимки.
— Ами тези? — попита тя.
Холи обаче не гледаше снимките, а Дафи.
— Бедата е в това, че тя никога не спира. Не се отказва за миг поне. А аз искам само малко собствено пространство. И знаеш ли какво? Тя няма и най-малка представа що за човек съм аз.
— Е, представа може и да има — възрази Дафи, — но очевидно не е много наясно.
— Точно така.
Дафи за втори път посочи снимките и Холи ги разгледа внимателно. Дафи се надяваше, че след този разговор Холи ще прояви по-голямо старание.