— Не, не мисля, че е тук — рече момичето.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Дафи взе следващата купчинка, но не ги разстла веднага пред Холи, защото снимката на Хари Колфийлд беше измежду тях. Вместо това рече:
— Аз работя на доброволни начала в Убежището…
— Онзи приют за бегълци?
— Да. Една моя близка приятелка е говорител на заведението и аз работя там около осем часа седмично — предимно вечер. Мислила ли си някога да работиш на доброволни начала?
— Аз?
— Зная, че не е същото като да се размотаваш с приятелките си из града. Но момичетата в приюта са горе-долу на твоята възраст — е, възрастта им е по-близка до твоята, отколкото до моята — и повече от всичко се нуждаят от контакт с хора, изпитват потребност да намерят някаква опора, някакъв нов център на живота си. Доброволците вършат всичко — сервират храна, сменят спалното бельо или просто си бъбрят с момичетата. Мислех си, че тук обстановката не ти понася особено. Присъдата ти налага да си седиш у дома, но точно в дома ти се коренят голяма част от проблемите ти. Мисля, че бих могла да убедя съдията да ти позволи да прекарваш известно време като доброволка в Убежището. Какво ще кажеш? Може би в началото ще ходим там по едно и също време. Смяташ ли, че би могла да проявиш интерес?
— Бих могла да опитам.
— Това да ли означава?
Холи внимателно се вгледа в лицето на Дафи.
— Да, отговорът ми е да.
— Добре. — Дафи се усмихна доволно.
Тя подреди следващата група снимки. Първата, втората, след това снимката на Хари Колфийлд, след нея — още една.
— Какво ще кажеш за тези? — Очите на Холи се местеха от снимка на снимка, а Дафи я наблюдаваше внимателно. Когато стигна до снимката на Колфийлд, очите й се разшириха и тя прехапа долната си устна. После, без да каже нищо, премести поглед към четвъртата снимка.
— Искам да те попитам нещо. — Холи Макнамара я погледна. Дафи кимна. — Ако разпозная този тип — не казвам, че съм го направила — тогава ще бъда въвлечена в разследването, нали? И ще се превърна в доносник. — Гласът й се промени, тя заговори бързо, подтиквана от обхваналия я гняв. — Знаеш ли колко неприятности съм си имала, само защото все се намираше някой да ме изпее? Знаеш ли как се чувства човек в подобни случаи? А сега очакваш от мен да предам този тип? Не ти ли се струва, че искаш твърде много?
— Ще споделя с теб нещо, което не би трябвало да ти казвам. Ще го направя, защото вярвам, че няма да го повториш пред никого. Ако споделиш с някого, би могла да ми навлечеш доста сериозни неприятности. Бих могла дори да изгубя работата си… защото нещата, които ще ти кажа, наистина са изключително поверителни. Не те познавам много добре, Холи, но те харесвам и искрено се надявам, че не се лъжа в теб. — Дафи замълча за миг, за да даде възможност на момичето да осмисли казаното. — Разбирам отношението ти към доносниците. Мисля, че знам какво си преживяла през годините. И осъзнавам, че ще ти е трудно… особено ако се наложи да издадеш крадец като теб. Не казвам, че трябва да се гордееш с кражбите, които си направила, но все пак разбирам, че ти е трудно. Само че човека, когото се опитваме да заловим, не е крадец, Холи. — Колфийлд я гледаше от снимката. Беше гладко избръснат, с тъмни очи. Не беше особен красавец, изобщо не се набиваше на очи. Най-обикновен човек. Можеше да бъде сервитьор, адвокат, дори и ченге. Тъмна коса, изсечени скули, твърд поглед. Но той беше масов убиец и в този момент сякаш се взираше в Дафи със самодоволно презрение и омраза. Мразя всички ви, сякаш казваха очите му.
Дафи продължи.
— Мъжът, когото преследваме, не е крадец. Той уби едно момченце, което можеше да е твое по-малко братче. Уби и едно четиричленно семейство — две малки момиченца и родителите им. Други хора попаднаха в болницата пак по негова вина. Освен това заплашва, че ще убие още много хора, а ние приемаме заплахите му съвсем сериозно. Подозираме, че може би не разполагаме с още много време и трябва непременно да разберем дали е човекът, когото подозираме, истинският убиец. Вече имаме заподозрян, но никой освен теб не го е виждал, не се е сблъсквал с него! Ако успееш да го идентифицираш, тогава ще знаем накъде да насочим усилията си. И може би ще успеем да го спрем навреме. — Дафи посочи отново редицата от снимки. — Виждаш ли го, Холи? Някой от тези мъже ли е?
Без да се поколебае нито за миг, Холи Макнамара протегна ръка и взе снимката на Хари Колфийлд.