— Това е човекът, когото видях във „Фуудланд“.
Уголемените от очилата зеници на Бърни Лофгрийн изглеждаха изкуствени, като онези очила, които носеха клоуните в увеселителните паркове. Кабинетът му бе претъпкан с купчини материали за четене и доклади, които запълваха столовете и се извисяваха като паянтови небостъргачи от пода. Чаша димящо кафе се мъдреше до телефона, а Бърни размахваше химикалката във въздуха като жезъл.
Болд остави касетите с джаз върху разхвърляното му бюро, премести купчина хартии и седна на стола срещу него.
— Е, проклет да съм! — възкликна Лофгрийн и приближи касетите до лицето си, за да може да прочете заглавията, които Болд бе написал върху тях. — Аха! — измърмори той и продължи да го повтаря след всяко прочетено заглавие. Изглеждаше доволен. — Ти си човек, който държи на думата си — заключи Бърни. Втренчи се по-отблизо и възкликна възторжено: — Чет Бейкър! И Ред Родни! Страхотно! — Лофгрийн обичаше тромпетите.
— Допълнителна компенсация за това, че толкова ги забавих — поясни Болд.
— Възразяваш ли? — Лофгрийн стана от мястото си, затвори вратата на кабинета, сложи касетата с тромпетите, включи касетофона и намали звука. Джазът моментално подобри настроението на Болд. Доволен бе, че знаеше парчетата почти наизуст и те не го разсейваха, не приковаваха вниманието му така, както би направило някое ново, непознато изпълнение.
— Снощи проверихме и трите банкомата. Никакви отпечатъци. Никакви улики.
Докато Болд разследваше натравянето на семейство Мишнов, още две хиляди и осемстотин долара бяха изтеглени от три различни банкомата. И този път хората на Болд, които наблюдаваха автоматите, се бяха оказали твърде далеч. Въпреки това хората на Бърни Лофгрийн бяха изследвали банкоматите за евентуални отпечатъци или някакви други подозрителни следи.
Лофгрийн продължи:
— Има нещо, което ме безпокои… Онзи тип вече четири пъти тегли пари, нали така? А според компанията, осигуряваща охраната на тези банкомати, поне петдесет процента от тези машинки са снабдени с видеокамери. Този изнудвач май ще се окаже с дяволски късмет, а?
— И мен бе безпокои този въпрос, Бърни.
— Оставам с неприятното чувство, че някой постоянно ти бърка в задния джоб… Разбираш какво имам предвид, нали?
— Разбира се, и още как! Вече работя по въпроса.
— Схванах намека. Добре, има и други неща, които трябва да бъдат обсъдени.
— Уликите от „Лонгвю фармс“ — напомни му Болд.
— Както ни беше помолил, съсредоточихме усилията си върху онази стая в сутерена. Работихме в тясно сътрудничество с шефа на пожарната Питър Крамър, а също и с Фъргъс и тяхната лаборатория, защото когато става дума за пожар, те са най-големите специалисти в това отношение. Боя се, че ни остава още много работа. Благодарение на споразумението ти с момчетата от Бюрото, успяхме да изпратим някои неща във Вашингтон. Само че след толкова силен пожар не е останало кой знае колко. Извадихме късмет, че работната маса, под която са били наблъскани всичките онези кутии, е била покрита с метално фолио. Тежестта на срутилата се сграда, а също и минималната защита, осигурена от този метален пласт, е притиснала съдържанието на кутиите и до тях просто не е достигнал достатъчно кислород, за да могат да изгорят напълно. Така успяхме да открием малки количества люспест въглерод — изключително чуплив, ронлив като многолистно тесто, чувствителен към кислорода, но все таки — непокътнат. Голяма част от него изпратихме във Вашингтон, защото искаме да направим всичко както си му е редът, а при толкова неустойчив материал няма място за грешки. При съприкосновение с въздуха той просто се превръща на прах, преди да сме успели да изследваме каквото и да било.
— Колко време ще отнеме?
— Хората от Бюрото са много прецизни. Може да минат седмици, преди да са готови с резултата. Предполагам, че няма да се забавят повече от две седмици. Помолихме ги да побързат, но предполагам, че всички ги молят за това и не очаквам кой знае какъв резултат. Те са информирани подробно за случая и това може да помогне. Допускам, че ще ги включат в приоритетните си задачи, и ако имаме късмет, след седмица до десет дни може да узнаем заключенията им.
— Не разполагаме с десет дни.
— Разбирам — рече съчувствено Лофгрийн. — Просто ти казвам как стоят нещата. Нищо повече не мога да направя.
— Значи ще чакаме?
— Налага се. Ще трябва да изчакаме специфичните подробности и детайли, които могат да преобърнат представите ни за този случай. О, чуй това! — Той се облегна назад. Двата тромпета извисиха глас до неописуеми височини, постигайки безупречна хармония и синхрон, а след това звукът затрептя и бавно утихна. — Онова, което можем да ти кажем още сега, едва ли ще те зарадва особено — подхвърли Лофгрийн и отново се наведе напред. — Кутиите под работния плот са били пълни с различни по размер тънки листи хартия. Печатна. И по всяка вероятност, цветна.