Четиринадесет хиляди… петнадесет хиляди…
— Операцията приключена — съобщи диспечерът.
Болд зави надясно, после незабавно сви наляво през паркинга и зави зад ъгъла. Синьо-зеленият знак на банкоматите на „Пак-Уест“ се виждаше на тротоара на около двадесетина метра от него.
Болд заговори:
— Висок около метър и осемдесет. Може би е облечен с шлифер.
Даде знак на Фаулър да поеме отсрещната страна на улицата. Бързо се насочи към светещия знак и банкомата на „Пак-Уест“. Тротоарът гъмжеше от народ. Болд се опита да открие лицето на Колфийлд в тълпата. Свят му се зави от скоростта, с която лицата на хлапаците по тротоара минаваха пред очите му.
Стигна до светещия знак. През стъкленото стъкло видя три банкомата, поставени един до друг. Единият се използваше от млада червенокоса и ниска жена, а не от високия Хари Колфийлд. Болд подръпна вратата. Беше заключена. Един малък надпис даваше указания как да се отвори вратата с помощта на кредитна карта. Болд пъхна картата си в процепа и вратата се отвори.
Жената бързо го погледна, но лицето й не изразяваше нито страх, нито тревога, така характерни за хората с гузна съвест.
— Някой да си е тръгнал току-що? — Болд прекъсна операцията и й показа значката си.
Тя премигна.
— Онова момиче?
— Момиче? — попита Болд, припомнил си информацията за лицето, открило банковата сметка.
— Странна птица — на главата си имаше каска за мотоциклет. — Жената кимна по посока на вратата. — Тъкмо си тръгна. Току-що.
Болд отново се озова на тротоара сред гъмжилото от студенти. Огледа се наляво… надясно…
Видя блестящата повърхност на каската от другата страна на улицата. Момичето вървеше точно срещу Фаулър.
Болд не искаше да крещи, за да не изплаши жената. Даде знак на Фаулър, вдигна ръце над главата си, опитвайки се да изобрази каска, и посочи надолу по улицата.
Фаулър я видя.
Болд прекоси улицата точно когато Натали Смит рязко закова полицейската кола на улицата. Гумите изсвириха. Някой наду клаксон. Жената с каската се обърна.
— Сержант? — провикна се Смит от колата си.
Жената с каската хукна по една уличка, Фаулър се затича да я догони.
Болд се понесе сред мелето от шумни студенти към съседната уличка. В носа го блъсна силна миризма на урина, в последната секунда прескочи нечии крака, обърна се и видя някакъв мъж, заспал редом с бутилката си.
Каската проблесна на пресечката с друга уличка и продължи вляво от Болд.
Само след миг Фаулър профуча след нея.
Болд се затича по-бързо и достигна на ъгъла навреме, за да види Фаулър, който зави по уличка, успоредна на неговата.
Болд зави зад следващия ъгъл, а когато стигна до края на уличката, се озова до друга широка улица, претъпкана със студенти.
Кени Фаулър, останал без дъх, стоеше превит надве на ъгъла.
Задъхано прошепна:
— Изпуснах я.
В продължение на половин час Болд продължи да оглежда улицата. Издаде заповед до всички патрули да търсят мотоциклетистка с черна каска. Обезсърчен и разочарован, Лу Болд се насочи към мястото, на което бе оставил Фаулър, но него вече го нямаше. Върна се в колата. На седалката на мястото на схемата за наблюдение намери визитна картичка. Схемата с постовете вече принадлежеше на Кени Фаулър.
Чрез това споразумение Болд щеше да удвои броя на хората, ангажирани с наблюдение на банкоматите, но въпреки това, не смяташе, че постъпва правилно. Изпитваше известни съмнения по отношение на Фаулър, които си обясняваше с факта, че Фаулър бе напуснал полицията, за да си търси късмета другаде. А може би просто изпитваше неприязън към безцеремонната му грубост и нетолерантност.
Обърна картичката. Фаулър бе написал на гърба: „Благодаря, партньор“.
Болд я сложи в джоба си и се насочи право към „Големия майтап“.
Двадесет и пет
По телевизията вървеше късно телевизионно шоу, когато Беър Беринсън отключи трите ключалки и пусна Болд в апартамента си.
— Добре дошъл — поздрави го Беринсън, пусна приятеля си да влезе и заключи вратата след него. Всеки път, когато чуеше някой да заключва входната си врата, Болд изпитваше чувството, че се е провалил напълно в работата си.
— Лиз е бременна.
— Да те поздравя ли, или да ти изкажа съболезнованията си?